ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Това е мястото за всички теми, несвързани с останалите форуми.

ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:01ч.

По-долу ще пусна всички документи, пускани от Fire_Man
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:01ч.

ТАЙНАТА НА ТУНГУСКИЯТ МЕТЕОРИТ


30 юни 1908 година, 7 часа и 17 минути, в Тунгуската тайга

На този ден, точно в този час, в Сибир се случило нещо, чиято загадка науката все още се мъчи да разплете. Събитие, което непрекъснато буди разногласия сред специалистите, което има огромна научна и популяризаторска библиография и което, ако беше придобило малко по-друг обрат, може би щеше да има за човечеството направо непредвидими последствия.
Става дума за взрива в Тунгуската тайга.
От време на време вестниците поднасят поредната информация за "окончателното обяснение" на причините за тази гигантска катастрофа, настъпила близо до реката Подкаменна Тунгуска (десен приток на Енисей) в Красноярския край. По-нататък в настоящия разказ ще се постараем да преценим доколко тези нови обяснения и хипотези могат да служат като основа за по-нататъшни изследвания или до каква степен отговарят на строгите научни норми.
Двама автори - Томас Аткинс, извънреден професор в Холинс Колидж във Вирджиния, и журналистът Джон Бакстър, сътрудник на лондонския "Таймс", публикуваха в края на 1978 г. книгата "Огънят мина", посветена на подробния анализ на всички обстоятелства, съпътстващи взрива в тайгата, и на разглеждането на редица хипотези, които са се опитвали да обяснят този взрив. Уводът към книгата е написан не от кой да е, а от самия Айзък Азимов - изтъкнат американски учен, великолепен популяризатор на знания и едновременно прекрасен писател.
Преди всичко книгата се основава на съветски доклади, разработки и публикации. В нея са намерили място най-новите изследвания на учените. Оказва се, че въпреки изминалите години изследванията упорито продължават да се провеждат. Книгата има твърде сериозен характер, не гони сензации и е може би най-пълното издание, посветено на тази тема.
"Може би - пише в увода Айзък Азимов - читателят няма да се съгласи с рещението, което предлагат авторите, тъй като то се опира по-скоро на несигурни свидетелства, отколкото на непосредствени веществени доказателства, каквито впрочем може изобщо да не съществуват. Въпреки това си струва да се замислим над предлаганото обяснение. Като разглеждаме това явление именно в тази светлина, можем да признаем, че то напълно целенасочено се е случило там, където по никакъв начин не е могло да навреди на хората, като че ли някой, по човешки, се е опитвал да избегне такава катастрофа..."
И така, една сутрин, на 30 юни 1908 година, в централната част на Сибир, край река Подкаменна Тунгуска, недалеч от Байкалското езеро, настъпил мощен взрив. Детонацията се чила в радиус 800 км и тя била толкова силна, че хората, намиращи се далеч от мястото на взрива, за миг оглушели. Сеизмографските институти в целия свят отбелязали сътресение с непозната дотогава сила. Кондукторът от Транссибирската железница спрял влака, защото се страхувал, че ще дерайлира от вибриращата линия. Гигантски облак покрил цялото небе. В тунгуския район внезапно паднал черен дъжд. А в Антверпен по време на изгрева слънцето запламтяло със силен блясък. В Хайделберг нощта станала внезапно толкова светла, както в Петербург. В Лондон хората питали полицията на какво се дължи появяването на черните облаци по чистото синьо небе.
Много са причините, поради които науката не е могла да започне изследвания на събитието веднага след взрива, така както то със сигурност заслужава. Била 1908 година. Но тя не разполагала с технически средства, които да могат да помогнат при изясняването същността на експлозията, нито пък властите на царска Русия са били особено заинтересовани от такъв вид изследвания. Впрочем самото пътуване към един толкова отдалечен район било в онези времена твърде рисковано. И въпреки че уските и чуждестранните вестници пишели надълго и нашироко за явленията, които били наблюдавани на разстояние хиляди километри от мястото на взрива, все пак непосредствени журналистически описания от района на експлозията (да не говорим вече за обстоятелствата и характера на взрива) нямало.
До 1921 г. около взрива над Тунгуската тайга се мълчало. А през 1921 г. - да припомним - в Далечния изток е ликвидирана Колчаковата армия, изгонени са японските и другите войски на интервентите. Сибир е свободен и с това се създават условия и възможности за някои по-сериозни изследвания.
Интересното е, че през 1921 г. изследванията в района на река Тунгуска започнали по-скоро по практически причини. Знаело се, че още преди Първата свтовна война американците се опитвали да получат огромни количества желязо, каквито смятали, че се намират в известния аризонски метеорит. Съветските власти предполагали, че взривът в тайгата е причинен от падането на метеорит - това било и всеобщото мнение - и също се замисляли над възможността да използват тази суровина, "изпратена от небето", тъй като големите единични метеорити най-често съдържат именно желязо.
Човекът, оглавил първата експедиция, чиято цел била да открие евентуалния метеорит, бил 38-годишният учен Леонид А. Кулик. Това е твърде интересна личност, която заслужава отделна страница. Накратко той е участник във войната от 1905 г., заточеник в Сибир за революционна дейност, участник в Октомврийската революция, войник във Втората световна война. Починал през 1942 г. в хитлеристки лагер. От 1920 г. се занимавал с изследването на метеорити, сравнително млада научна дисциплина. Както лесно ще се досетим, именно тази специализация го насочила по следите на взрива в Тунгуската тайга и му вдъхнала идеята за организирането на експедицията.

ПЪРВИТЕ СЛЕДИ И ПРОУЧВАНИЯ

Леонид Кулик започнал с това, че проучил всички достъпни информации и донесения, отнасящи се до взрива.Преди всичко тези в печата. Това, което намерил в тези информации, го пленило. В редица руски вестници били публикувани показанията на очевидци на събитието, от което се интересувал. Така например, иркутският вестник съобщавал, че в онова паметно утро на 1908 година жителите в района на Тунгуска видели "голям светещ обект с толкова силен блясък, че не можел да се наблюдава с просто око".... В продължение на десетина минути този предмет падал бавно: той имал формата на светеща тръба, т.е. силно изразена цилиндрична форма....
Съобщенията във вестниците посочвали също, че хората от онези околности видели силни пламъци. Отделни свидетели също говорели за силни детонации, които предшествали появяването на огъня. Всички свидетели единодущно твърдели, че обектът летял в посока север - юг.
След като се запознал с всички тези съобщения, както и с някои научни материали, през 1921 г. Кулик тръгнал към Сибир, в районите на експлозията. По време на тази първа експедиция той не успял да стигне точно до мястото на експлозията. Можал единствено да установи, че въпреки изминалите 13 години, все още имало много живи свидетели на събитието. Но си дал сметка, че ще са необходими още много експедиции и необикновени технически средства, за да може да се изследват по задоволителен начин съществуващите следи от експлозията.
Предприел следващата експедиция през 1927 г. Този път бил значително по-добре подготвен. Притежавал средства за придвижване и подходящо оборудване. Освен това успял да събере богат научен коментар - плод на труда на други учени, посветили се на изясняването на тайната. Например началникът на обсерваторията в Иркутск пресметнал, че ефектите на взрива са могли да бъдат наблюдавани на територия, по-голяма от Франция и Германия, взети заедно. Друг учен изследвал влиянието на взрива върху животните и забелязал болест по копитата като резултат от него.
Кулик бил придружаван от тунгусеца Иля Потапович Лючеткан, който не само добре се ориентирал в топографията на района, но и сам бил свидетел на събитието отпреди 19 години. И той, както и другите свидетели, дал на Кулик много ценни сведения, които до ден днешен представляват изключително ценен източник на знания за обстоятелствата на взрива. Местен жител - С. Б. Семьонов например, разказва: "Видях огнено кълбо, което заемаше огромна част от небето. След това стана тъмно и въздушната вълна ме блъсна на земята". Определенията от този род се оказали по-късно необикновено важни.
Най-накрая на 13 април 1927 г. Кулик можал да види със собствените си очи това, което от 19 години било тема на разкази и съобщения и което все още от никой не било проверено.
Сведенията на Кулик са изключителни, тъй като е първият, описал подробно следите от това събитие. По време на експедицията били заснети и няколко филма, които и до днес имзт за учените стойност на основен документ. Защото следите от самия взрив все повече се заличават от неумолимото време.
"Резултатите от нашето първо, дори повърхностно наблюдение, бяха по-богати, отколкото можехме да се надяваме след разказите на очевидците, и надминаха най-смелите ни очаквания" - ще пише по-късно Кулик. Преди всичко той установил, че районът на унищоженията бил много обширен. Кулик се придвижвал от периферията към неговия център. Отначало срещал огромни пространства повалени гори. Взривната вълна била толкова силна, че изтръгнала от корен цели брези, борове и мощни стогодишни лиственици. Картината била тъжна и потресаваща. Повечето дървета били повалени в южна посока, а корените им сочели север.... Близо до центъра на взрива унищоженията били предизвикани не само от взривната вълна: тук дърветата били овъглени или обгорени. Следите обаче не показвали това да е бил обикновен горски пожар, което Кулик подчертал още в първия си доклад. По всяка вероятност дърветата са се подпалили в резултат на силна топлина, дошла отгоре. На разстояние стотици квадратни километра всичко живо било унищожено.
И защо да се чудим на тунгусите, че приписвали взрива на гнева на злите духове и не искали да придружават изследователя в неговите пътувания. Затова до мястото, където смятал, че се намира кратерът, образуван от падането на метеорита, Кулик стигнал сам.
По принцип разсъжденията му били правилни. Та какво друго би могло да предизвика такива унищожения и такива сътресение, освен метеорит? Но там, където се надявал да види някакви останки от метеорит или някакъв кратер, нямало нищо. Затова пък, за свое учудване, в самия център на взрива, там, където унищоженията би трябвало да бъдат най-големи, Кулик видял неповалена от взрива, изправена гора. Наистина дърветата били обгорени или овъглени, без игли и изглеждали като телеграфни стълбове, но стоели! Това е много важно наблюдение.
Следи от метеорит Кулик не намерил нито този път, нито по-късно. Още много пъти ходил той в Красноярския край с надеждата, че накрая ще намери доказателство, което ще потвърди неговата "метеоритна теория". От края на 1929 г. той прекарал тук общо 19 месеца. До избухването на войната публикувал много доклади и многократно ги представял на заседанията на Академията на науките. Това са подробни, точни, прецизни и преди всичко обективни доклади. Именно те и до днес са основа на знанията за състоянието на тайгата след взрива.

НОВИ ХИПОТЕЗИ

Докладите на Кулик направили огромно впечатление както в Съветския съюз, така и в целия свят. Тогава започнали да се замислят каква катастрофа би предизвикала подобен взрив в гъстонаселен район. Нали на същата географска ширина като Подкаменна Тунгуска се намира например Санкт Петербург....
Много интересни изводи от доклада на Кулик е направил американският астроном Чарлс Б. Оливър. През 1928 г. той написл в "Сайънтифик Америкън": "Трябва да се каже, че в светлината на доклада на Кулик би трябвало да погледнем иначе на митовете и легендите, които се смятали за творение на народната фантазия. Вероятно в много случаи те изразяват фактическото състояние на нещата". През 1933 г. деуг американски учен, Харви Х. Ниниджър, поискал изпращането на научна експедиция на мястото на взрива. Този взрив, както твърди ученият, Кулик описал, но не го е обяснил. Американското правителство отказало финансирането на подобна експедиция и Нининджър трябвало да се задоволи с призив към колегите си да изучат както трудовете на Кулик, така и трудовете на други изследователи, занимавали се с това събитие.
Самият Кулик в крайна сметка се примирил с факта, че взривът не е бил предизвикан от падането на метеорит. Към края на тридесетте години предложил хипотезата, че експлозията е могла да бъде предизвикана от комета. По това време подобни хипотези предложили руснакът И. С. Астапович и англичанинът Ф. Дж. Уипъл. Напълно независимо един от друг те приели, че взривът очевидно е бил предизвикан от газова комета. Липсата на каквито и да е частици от метеорита сериозно подкрепяла тази хипотеза.
Струва си да посветим няколко думи на самата хипотеза, още повече, че много учени я смятат за единствената, заслужаваща внимание.
И. С. Астапович се опитвал (1933 г.) да докаже, че атмосферните явления, съпътстващи взрива (блясък, топлина, ударна вълна, сеизмични ефекти), са предизвикани от опашката на някаква голяма комета, чиято кинетична енергия при достигането й до земята била 1021 ерга. "Ударната вълна била предизвикана от взрива, а пожарът, на свой ред - от ударната вълна с твърде висока температура". Пресмятанията на Астапович на кинетичната енергия на неизвестния обект се оказали близки до направените по-късно (1023 ), но самата хипотеза за кометата подвежда, когато с нейна помощ се правят опити да се обяснят всички явления, свързани с взрива. Преди всичко досега не е регистрирано сблъскване на опашката на комета със Земята. Следователно няма никакви доказателства, че опашката на комета може да предизвика магнитни или атмосферни явления, подобни на тези от 1908 г. Да не говорим пък за това, че ако някаква комета се е намирала по това време близо до Земята, щяха да я забележат не само астрономите, но и нейните жители, при това много преди да достигне горните слоеве на атмосферата. А обектът, който експлодирал над Сибир, бил забелязан, може да се каже, в последния момент.
Освен това хипотезата на Астапович и Уипъл не издържа критика в светлината на по-късните открития, направени на мястото на взрива.
Да се върнем пак към Кулик, който символизира първия период на изследванията в тайгата. И да добавим, че през 1938 и 1939 г. той е ходил врайоните, засегнати от взрива, още два пъти. Но тези пътувания не донесли нови данни. Тогава неговият спътник и приятел - Кринов - подхвърлил пръв мисълта, която по-късно роди значителни и новаторски хипотези. Кринов писа:
"Съществува само една единствена възможност да се обяснят всички несъответствия, в които се препъват опитите за обясняване на експлозията над Подкаменна Тунгуска: вероятно обектът, който са наблюдавали толкова свидетели, не е избухнал на Земята, а над Земята, на известна височина".
Войната прекъснала по-нататъшните изследвания.
Скоро след нейния край съветските учени отново започнали изследвания. И тук настъпва смяна на терминологията: още в първите материали, публикувани по това време, изчезва терминът "метеорит" и на мястото му се появява "космическо тяло".
Космическо тяло.... Както вече споменах, през 1977 г. в Полша беше Александър Казанцев, чието име многократно се повтаря в тази книга. Тогава го интервюирах: "Какво мислите днес за своята хипотеза, която обяснява взрива в Тунгуската тайга?" Казанцев ми отговори, че изцяло поддържа теорията си. Той продължава да счита, че от всички хипотези (а днес те са 80!), които се опитват да обяснят това събитие, неговата собствена е най-правдоподобна. Това означава, че трябва да си я припомним, макар и да е формулирана по-скоро по литературен, отколкото по научен начин.
И така Казанцев, инженер по образование, посетил Хирошима скоро след хвърлянето на първата атомна бомба над този град. Бомбата избухнала, да припомним това, на 500 м над Земята. Именно видът на унищожения град по някаква неуловима асоциация, а може би писателското въображение, подкрепено от техническото образование, станал причина да си спомни картината, която многократно бил виждал на снимките, направени по време на експедициите на Кулик. Аналогиите били много.

АТОМЕН ВЗРИВ ?

Ако щете - и онези голи дървета, изправени в центъра на взрива, които приличали на телеграфни стълбове. Тук, в Хирошима, за учудване на наблюдателите, само на сто метра от центъра на взрива имало дървета, голи, изгорели, но все пак неповалени. А по-далеч от епицентъра лежали руините на разрушените къщи - както в тайгата брезите или боровете. И в тайгата след взрива се издигнал стълб от черен дим и паднал също такъв черен дъжд.
Атомен взрив? В началото на нашия век? Ако е така, причината на взрива не би могла да бъде от земен произход. И затова по-нататък Казанцев развива свията концепция в определена насока. Обектът бил космически кораб, изпратен от жителите на Марс, които решили да изберат за кацане райони, необитаеми от хората. Кацането обаче не успяло. Корабът не достигнал до целта и експлодирал.
Днес ние сме по-умни с повече от двадесет години и знаем, че това не би могло да бъде кораб от Марс. Там няма разумни същества, както няма и живот. Но това не променя общата концепция на Казанцев.
Хипотезата на Казанцев предизвика голям интерес и естествено изостри полемиките около причините за взрива в тайгата. Така например Феликс Зигел - тогава млад научен работник - писа в списание "Знание - сила":
"От гледна точка на знанията, които притежаваме днес, хипотезата на Казанцев изглежда по-реална от другите. Тя обяснява липсата на кратер, както и самото избухване на космическото тяло над Земята.... Не се случва за първи път новите идеи да се предложат не от учени, а от писатели. След това те се оказват плодотворни за самата наука..."
През шестдесетте години Феликс Зигел задълбочи смисъла и значението както на самата проблематика, така и на нейната аргументация. В този период в СССР настъпи явна поляризация на възгледите върху това събитие. Едната група учени, чиито най-изтъкнати представители са професорите Флоренски и Кринов, поддържат концепцията за взривяването на комета. С тази разлика, че не опашката на кометата, а нейното ядро е експлодирало над тайгата. А втората група, към която могат да се причислят астрономите от по-младото поколение и преди всичко специалистите в областта на космонавтиката, поддържа тезата на Казанцев. Тук трябва да добавим, че през последно време тази хипотеза намери подкрепа в аргументи, които са направо сензационни. Най-новите експедиции в района на Подкаменна Тунгуска донесоха цяла лавина необикновено интересни наблюдения. Това стана възможно в резултат на използването на напълно нова изследователска техника, а също и благодарение на съпоставянето на свидетелства отпреди половин век с най-новите постижения на знанието, особено във физиката и астрономията.
Както вече казахме, концепцията, която твърди, че взривът е бил резултат от катастрофата на атомен космически кораб, се състои от две отделни тези. Първата приема, че взривът е имал ядрен характер, че това е бола експлозия на атомния товар, който се намирал на кораба, дошъл някъде от космоса.
Както се знае, атомният взрив се придружава от топлинна вълна. Зигел пресметнал, че взривът в тайгата предизвикал увеличаване на температурата от порядъка на десетки хиляди градуса. Съществен проблем е установяването на зависимостта между взрива и изгорената гора. Професор А. В. Золотов - един от ръководителите на изследователската експедиция през шестдесетте години - пише, че в района, обхванат от катастрофата, са намерени както нацяло изгорели дървета, така и дървета, недокоснати от огъня. Случвало се на изцяло обгорено дърво да се намерят недокоснати от пламъка клони. Това доказва, че на мястото на взрива не е имало обикновен горски пожар. Пожарът е възникнзл единствено на тези места, къдрто редлите листа или редките клони не са защитавали дърветата от горещината. Друг изследовател - професор Флоренски - също признава, че горещината е възникнала на няколко места едновременно.
Всички експедиции са единодушни, че взривът е бил на височина от 3 до 5 км, което изключва експлозия, предизвикана от падането на метеорит, и частично изключва и кометата.
Вече споменах, че всички свидетели са видели издигащ се над тайгата огромен стълб дим. Въобще не става дума за "атомна гъба". Трудно е обаче да се иска от свидетелите образно сравнение от този вид. Въпреки това, когато било пресметнато разстоянието между свидетелите и епицентъра на взрива, се оказало, че споменатият стълб от дим се е издигал на височина най-малко 20 километра! (В Хирошима - от 12 до 15 км.) Освен това, през 1908 г. били отбелязани сеизмични ефекти в целия свят, което никога не се получава при падането на метеорит, затова пък винаги - при атомен взрив. Най-накрая, нито метеорит, нито комета - теърдят Зигел и Золотов - не биха могли да предизвикат промени в магнитното и гравитациооно поле на Земята. Затова пък взривът от 1908 г. предизвикал такива промени, което станало тема на научен труд, публикуван от американските учени Чапмън и Ашоу.
Също така, ако става дума за въздействието на атомната експлозия върху флората и фауната, аналогиите с взрива са поразителни. След взрива в Сибир местните пастири забелязали, че отглежданите от тях елени страдат от неизвестна дотогава болест по кожата. Ще припомня, че през 1945 г. в Алмагордо след извършването на първия опитен атомен взрив забелязали по местните говеда появяването на различни петна и мехури по кожата, което било отчетено като резултат от облъчването.
Експедицията от 1958 година установила, че много растения от района на взрива показват генетични изменения - преди всичко ускорен растеж. Идентично ускоряване на растежа на растенията било наблюдавано в Хирошима. Екипът взел много проби от живите и развиващи се дървета в тайгата. Навсякъде и винаги кръговете от периода след взрива се оказвали по-широки и по-изразителни. Преди 1908 г. ширината била 0,4 до 2 мм. След 1908 г. - от 5 до 8 мм. Дърветата, преживели взрива, имали обиколка, до четири пъти по-голяма, а височината - до два пъти по-голяма от нормалните дървета.
Една година по-късно друг съветски екип, ръководен от Плеханов, изследвал повече от триста вида растения. Измерванията на радиоактивността позволили да се установи, че в центъра на катастрофата тя е един път и половина по-голяма, отколкото на разстояние 50 км. Особено е увеличена в слоевете от 1908 г.
И така, всичко сочи, че огънят, унищожил частично тайгата, е бил атомен огън, а наблюдаваните от учените генетични изменения са резултат от облъчване.
Районът в тайгата, унищожен от взрива, бил около 3100 км2 (в Хирошима - 46 км2 ). Специалистите пресметнали, че взривът в тайгата е бил вероятно 1 500 пъти по-силен, отколкото взривът над Хирошима. Тези данни потвърдил по-късно и самият Уилърд Ф. Либи - американски химик, лауреат на Нобелова награда.
И още една аналогия. В Алмагордо, в кратера, който се появил след атомния взрив, били намерени стъклени парчета, напомнящи зелена керамика. Учените нарекли това зелено стъкло "тринит" от кода "Тринити", с който бил зашифрован атомният опит. Идентични парчета зелено стъкло били намерени в тайгата по време на проучванията през 60-те години.

БЛЯСЪЦИТЕ И СЕНКИТЕ НА ДРУГИТЕ ХИПОТЕЗИ

Не е въможно естествено да отминем без внимание другите хипотези за взрива в тайгата. Две от тях получиха навремето голяма гласност. Първата се отнасяше за частица антиматерия. Без да се задълбочаваме особено в теоретични разсъждения, да припомним, че през 30-те години Дирак (лауреат на Нобелова награда) изрази мнение, че във Вселената може да съществува материя, изградена от атоми, в които електрическите товари на частиците да са обратни в сравнение със "земните" атоми. Това означава ядрото да бъде заредено отрицателно, а обикалящите около него електрони - положително. Сблъсъкът на материята с антиматерия трябва да предизвика анихилация на двете, съпроводена от мощен взрив.
Още през 1941 г. професор Линкълн ла Пас от Охайо предложил хипотеза, която обяснявала взрива от 1908 г. именно с такава анихилация на материята. По-късно, през 1965 г., Либи подкрепил тази хипотеза.
Втората хипотеза свързва тунгуския взрив с така наречената "черна дупка". Да припомним, че "черна дупка" е космически обект, в който материята в резултат на свиването си достига до такава невъобразима плътност, че както казва Робърт Опенхаймър, малка частица от такава "черна дупка" може да тежи милиони тонове. Днес е доказано съществуването на "черни дупки" във Вселената.
Такова е предположението на професорите А. А. Джексън и Майкъл П. Райън от Тексас, които смятат, че взривът от 1908 г. е бил предизвикан именно от "черна дупка". "Черна дупка" с малки размери е пробила Земята в района на Подкаменна Тунгуска (което теоретически е възможно), появила се е в северната част на Атлантическия океан и е продължила полета си в космоса.
И двете хипотези били отхвърлени от съветските учени. Те стигнали до извода, че картината, предизвикана от взрива в тайгата, по никакъв начин не може да отговаря на схемата за сблъскване на нашата планета с частица антиматерия, както и с "черна дупка". Да обърнем тук внимание на един елемент. Все пак, нито в случай на антиматерия, нито в случай на "черна дуока" свидетелите биха могли да наблюдават (и то в продължение на десет минути) летящ обект на фона на сибирското небе. И в двата случая такъв обект не би могъл да се види с просто око, а преминаването му през атмосферата би траяло частици от секундата. Това е достатъчен аргумент против двете хипотези, да не говорим за други, по-компетентни доводи. Но затова пък обръщам внимание, че и двете хипотези са представени от учени, които не са извършвали никакви изследвания в тайгата и дори не са я виждали.
Да се върнем още за момент към скоростта на обекта, описан, както беше казано, от свидетелите като цилиндричен предмет, подобен на тръба, който свети със синьо-бял блясък. Золотов е пресметнал, че тази скорост е била 2 или 3 км/сек. Повечето от свидетелите видели прелитащ обект и едновременно чули детонацията, оттам и заключението, че тази скорост не е била по-голяма от скоростта на разпространението на звуковите вълни. Значи в края на краищата това не е била голяма скорост.
През последните години обаче наблюденията се обогатиха с нови факти, които вече решително противоречат както на хипотезите на американските учени, така и на тези теории, които виждат причината за взрива в сблъскването на Земята с ядрото на комета.
Като се връщам към всичките тези разнообразни хипотези, бих искал да засегна още няколко съществени проблема.
Първо, дали можем да имаме пълно доверие в свидетелствата на лицата, които са видели този обект? И дали може на тази основа с пълна сигурност да кажем, че обектът е изглеждал именно така, както го описват свидетелите. Такава сигурност според мен няма. Затова пък можем да приемем, че щом хора, които не се познават, го определят по един и същи начин, по всяка вероятност описваният предмет е изглеждал именно така.
НОВИ ДОКАЗАТЕЛСТВА
Много по-важен проблем са новите данни, получени в резултат на по-подробните и по-точни анализи на района и характера на експлозията. Още през 1920 г. Кринов установил, че поражвнията се разпределят съвсем неравномерно. По-късните изследвания позволили да се установи, че районът, обхванат от унищоженията, има характер на изкривена елипса. На тази тема Зигел писал следното:
"Лесно може да се каже, че линиите, които ограничават района, в който гората била изцяло унищожена, обрисуват някаква странна фигура. Освен това епицентърът на експлозията, както и районът на изправените дървета, са разположени ексцентрично по отношение на унищоженията. Този характер на унищоженията не би могъл да бъде предизвикан от балистична вълна, създадена в резултат на полета на обекта. Районът на унищоженията изпъква в посока, която никак не е успоредна на линията на полета и която образува тъп ъгъл с нея. С други думи, взривът не е бил равномерно разпределен във всички посоки".
Золотов пък твърди, че поразеният район има такава странна форма, защото материалът, който е избухнал, е бил разположен в някакъв контейнер. А структурата на контейнера е станала причина неговото разкъсване да предизвика елиптичното разсейване на заряда. "Посоката на експлозията е резултат от нееднородността на контейнера".
Дали за подобно твърдение съществуват достатъчно доказателства? Да, съществуват, и то в голямо количество.
Това са малките топчета, намерени в района на взрива, които със сигурност имат извънземен произход. Тези ъопчета се състоят от силикат и магнетит и често са свързани помежду си подобно на грозд. Кринов е намерил топчета магнетит в стъклените топчета от силикат. Изглежда, че те са се стопили заедно под влияние на топлината, както онези топчета тринитит, намерени след експерименталния взрив в Аламогордо.
Естествено тези топчета биха могли да произхождат от някакъв метеорит, а не непременно от обекта, взривил се през 1908 година. След изследванията се оказа, че районът, в който бяха намерени топчетата, точно се покрива с района, обхванат от експлозията. Учените (Флоренски) са намерили хиляди такива топчета, които били пръснати в земята и сред останките от унищожени дървета като зелени сачми. Флоренски счита, че тези топчета са останки от ядрото на някаква комета. Золотов пък е убеден, че те не са остатъци нито от метеорит, нито от комета. Това мнение получи допълнително доказателство, когато в топчетата след прецизен анализ бяха открити следи от кобалт, никел, мед и германий! Този състав говори изразително, че става дума за ИЗКУСТВЕН обект, създаден в резултат на нечия инициатива. Топчетата са може би останки от контейнера или от самия кораб.
В дискусията, която все още продължава, споменатите топчета са много важен довод, но не и най-важният от изтъкваните напоследък. Като използва най-новите ракетни технологии, Зигел зардно с няколко специалисти по астронавтика стигна до извода, който още по-убедително от преди подкрепя хипотезата за "космически кораб".
Въз основа на географията на унищоженията е установено, че полетът на експлодиралия обект е трябвало да бъде много по-бавен отколкото скоростта на което и да е космическо тяло, и също така по-бавен, отколкото първоначално се е предполагало. Пресметнато е, че тунгуският обект е могъл да има скорост, не по-голяма от 700 м/сек, т.е. около 2500 км/час, или скорост, която съответства на скоростта на наш реактивен самолет. Да припомним, че метеоритите се движат със скорост 15-20 км/сек.
В тези изследвания извънредно важен въпрос се оказала не само скоростта на обекта. Не по-малко съществен е въпросът за траекторията, по която той се е движел. За да се установи тази траектория, като основа са били взети показанията на свидетелите и географията на пораженията.
Въз основа на показанията на свидетелите и сеизмичните записи първите експедиции стигнали до извода, че обектът е летял от югозапад на североизток. По-късно обаче, според географията на пораженията, изследователите приели, че обектът е летял от югоизток на северозапад (Флоренски и Коненкин). А Золотов, който подробно изследвал старите дървета (неунищожените), установил с пълна сигурност, че детонационната вълна е трябвало да дойдр от югозапад. И така, югозапад или югоизток?
Ето това е най-голямата сензация - и едното, и другото!
Работата е там, че като ставнявали показанията на свидетелите, събрани още от Кулик, учените стигнали до извода, че когато се е намирал над Сибир, тайнственият обект в един момент Е ИЗМЕНИЛ ПОСОКАТА НА ПОЛЕТА СИ от иаточна на западна!
Професор Зигел пише:
"Преди експлозията тунгуският обект е описал дъга с дължина около 600 км, с други думи е извършил някаква маневра".
Подобна маневра не извършва никой естествен обект. И така, трябва ли да се учудваме, че учените, стигнали до подобни заключения, смятат, че тялото, експлодирало над Сибир, е било изкуствен обект, следователно може би космически кораб?
Но и това не е ваичко. При навлизането в земната атмосфера обектът е трябвало да извърши още една корекция на полета, корекция, която извършват всички съвременни космически кораби. За да бъде успешно навлизането в атмосферата, обектът задължително трябва да се придържа към ъгъла на навлизане, равен на + 6о спрямо линията на хоризонта. Тук границите на маневриране са минимални. За да може корабът, който идва от космоса, да издържи на стълкновението с атмосферата, той разполага с коридор, широк само 60 км. В сравнение с огромното пространство на полета, това е все едно да улучи косъм с острието на ножче за бръснене, хвърлено от няколко метра. Смъртна опасност грози всеки кораб както при по-вертикално, така и при по-хоризонтално навлизане в горните слоеве на атмосферата. И ето, съветският астроном Б. Й. Левин, който много подробно е изследвал предполагаемата траектория на полета на тунгуския обект, изразява мнението, че за първи път обектът е бил забелязан от Земята, когато се е намирал на височина 130 км. На тази именно височина се намира зоната за навлизане в споменатия "атмосферен коридор". Всеки голям обект, а следователно и космически кораб, започва да свети интензивно така, като че ли има плазмена обвивка, поради което напомня метеор.
Да дадем още веднъж думата на Феликс Зигел, който в интервю за агенция "Новости" през 1979 г. заяви:
"Ученият трябва да отхвърли теорията на много изследователи, че тунгуският метеорит е бил ядро на комета. Ядрата на кометите са рехави конгломерати, съставени от различни вледенявания - вода, метан, амоняк и дребни твърди частици. Такива тела не само не могат да експлодират със силата на 40-мегатонна атомна бомба, но и не са в състояние да прелетят стотина километра в гъстите слоеве на атмосферата. Изчисленията, които направих, показват, че ако тунгуският обект е бил ядро на комета, той би се разпаднал само няколко десетки километра след навлизането си в атмосферата. С хипотезата за комета не съвпадат и други факти, като увеличената радиоактивност в епицентъра на експлозията, както и мутациите на насекомите и растенията. Освен това неотдавна в района на епицентъра на взрива в почвените слоеве от 1908 г. бе открито ненормално високо съдържание на цинк, бром, натрий, калий, желязо, олово, мед и други химически елементи, които са абсолютно нетипични за ядра на комети, но напълно възможни за изкуствени констрикции".
На въпроса на журналистите дали продължава да бъде убеден, че тунгуското тяло е било изкуствен обект, Зигел отговаря:
" Да, убеден съм в това. Придържам се към тази хипотеза от 32 години и с удовлетворение твърдя, че колкото повече научаваме за тунгуската катастрофа, толкова повече потвърждения намираме на мнението, че обектът, експлодирал през 1908 г. над тайгата, е бил сонда от друга планета".
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:02ч.

Тайните оръжия на древния свят

Опитите за създаване на оръжия за масово поразяване датират от поне няколко хиляди години. Някои от тях, при това, са били твърде успешни
Напук на утвърдилото се мнение, опитите за създаване на оръжия за масово поразяване започват още в дълбоката древност. В случая не става въпрос само за древноиндийските легенди, разказващи за “летящи бойни кораби”, снабдени с изключително мощни и изпепеляващи всичко пред себе си оръжия, нито пък за “свръхоръжието на Йехова”, както в Библията се рисува Ковчега на завета, а за съвсем реални открития, подробно описани в трудовете на античните и средновековни летописци. При това, някои от тях силно напомнят съществуващите днес химически, бактериологични или лазерни оръжия.
Макар че поразяващата им сила, естествено, е била далеч по-слаба, а използването им нерядко е гонело по-скоро психологически резултат.
Така, още през 429 г.пр.н.е. по време на обсадата на Платея, спартанската армия запалила голямо количество сяра и, използвайки попътния вятър, се опитала да отрови защитниците на обсадената крепост със серен анхидрид. По-късно и древните гърци, и римляните редовно използвали огромни кожени мехове и духала с чиято помощ насочвали вонящия пушек от предварително запалени специални смеси към противниците си, затворили се в някоя силно укрепена сграда, потърсили укритие в скалните пещери или пък опитващи се подкопаят стените на обсажданата от тях крепост. Разбира се, силната зависимост на подобни “оръжия” от външни фактори (като посоката на вятъра например), а също отсъствието на противогази и на синтетични химически вещества, са правели прилагането им твърде рядко и проблематично. Впрочем, същото се отнася и до опитите за създаване на “бактериологични оръжия”. Известно е, че нахлуващите от Изток хунски орди, а по-късно и монголите, бомбардирали обсадените от тях градове (с помощта на катапулти) с глинени гърнета, пълни със заразени от чума гризачи. Има немалко древни и средновековни гравюри, показващи, как през стените на обсаждани крепости се прехвърлят трупове на умрели животни с надеждата да бъде предизвикана епидемия сред защитниците им. Разбира се, подобни експерименти, следва по-скоро да се разглеждат като епизоди от историята на човешката лудост, отколкото от тази на военната техника. Защото едно оръжие може да се нарече “бактиериологично” само ако онзи, който го използва не рискува също да пострада от него. А в древността такива гаранции, разбира се, въобще не са съществували.
Малко по-различно стои въпросът с тъй наречените “топлинни” и “лъчеви” оръжия. Известни са много легенди за използвани в древността своеобразни

“Лъчи на смъртта”

но най-известната е тази за “Огледалото на Архимед”. Създаването му е подробно описано в трудовете на живелия през ІІ в.н.е. гръцки писател Лукиан, многократно цитиран по-късно от учени, философи и художници от епохата на Възраждането. Според Лукиан, Архимед направил огромно шестоъгълно огледало, съставено от множество малки четириъгълни огледалца. Всяко от тях се крепяло на лагери и се задвижвало със специални метални вериги. По този начин огледалата можели да бъдат поставени под такъв ъгъл, че отразените от тях слънчеви лъчи да се фокусират в една точка, на разстояние полет на стрела от огледалото. По време на обсадата на Сиракуза от римляните (211 пр.н.е.), Архимед успял по този начин да запали няколко римски кораба. Историята е добре известна, а редица учени виждат в огледалото на Архимед първообраза на днешния лазер. Има обаче и немалко смущаващи неща. На първо място, съмнение предизвиква самата възможност да бъде създаден подобен механизъм. На второ, учудва мълчанието по този въпрос на класическия историк на Пуническите войни Полибий, а също на хора като Тит Ливий и Плутарх, които също не споменават нищо за “лазерното оръжие”, уж създадено от великия грък. И накрая, защо никой след Архимед не се е опитал да възстанови това оръжие? Защо римляните, например, след превземането на Сиракуза, не са го направили? В края на краищата, те неведнъж са доказвали, че могат успешно да заимстват техническите и военни постижения на своите противници.
Но, ако съмненията по отношение на “древните лазерни оръжия” изглеждат основателни, това съвсем не може да се каже за тъй наречените “топлинни” оръжия, най-известното между които е, разбира се

“Гръцкият огън”

Според някои легенди, за първи път неизвестен вид огнехвъргачки са били използвани в древна Асирия, при обсадата на един град, намиращ се върху територията на днешен Ирак. Историците обаче твърдят, че първият достоверен случай за употреба на запалителна смес, “изстреляна” от специални тръби, е свързан с битката при Делия (424 г.пр.н.е.) в Древна Гърция. Тръбите са представлявали кух дървен ствол, а запалителната течност – смес между суров нефт, сяра и масло. Малко по-късно гърците създават и огнехвъргачка изстрелваща вече не запалителна смес а истински огън. Според схемите, стигнали до нас, за тази цел се използвало нещо като пещ с дървени въглища, в която с помощта на големи мехове се нагнетявал въздух и пламъкът, съпроводен от оглушителен шум, изригвал от специалния ствол, вероятно на не повече от 5-10 метра. Разстояние, което не е чак дотам безопасно, ако огънят е бил изстрелван срещу чужд кораб, непосредствено преди абордаж или пък, ако са го използвали за подпалването на обсадните съоръжения на противника. Известно е, че с подобни огнеметни оръжия са били снабдени и някои римски кораби.
Що се отнася до истинския “гръцки огън”, той се появява едва през “тъмните векове”, т.е. в ранното Средновековие. Смята се, че е изобретен от един сирийски грък на име Калиник, принуден да избяга след арабското нашествие от родния си Баалбек. Според византийските източници, годината, в която Калиник създал страшното си оръжие, е 673. “Течният огън” се изхвърлял от специални сифони, като продължавал да гори и във вода.
Постепенно “гръцкият огън” се превърнал в истинско “абсолютно оръжие” в морските битки, защото скупчените един до друг дървени кораби са били идеалната цел за подобна запалителна смес. И византийските, и арабските историци са единодушни за смайващия ефект от употребата и, отбелязвайки, че опитите да се гаси с вода само подхранвали пламъка и единственото спасение било за тази цел да се използва пясък.
Точната рецепта за изготвянето на “гръцкия огън” обаче, си остава загадка и до днес. Сред съставките и обикновено изброяват нефт, различни видове дървесни масла и смоли, както и (задължително) някакъв секретен “компонент”. Според някои изследователи, “огънят” най-вероятно е представлявал смес от негасена вар и сяра, която се запалва при съприкосновение с вода, а също и от някакви смолисти “носители” като нефт или асфалт.
За първи път тръбите с “гръцки огън” били монтирани на византийските бойни кораби “дромони”, а после се превърнали в основно оръжие и на останалите морски съдове от флота на Империята. През 673, според византийския историк Теофан, арабският флот за първи път потеглил към Константинопол. Корабите презимували в Киликия, след което се насочили към столицата. Когато император Константин ІV разбрал за приближаването им, наредил да бъдат подготвени няколко огромни двупалубни “дромона”, снабдени с “гръцки огън”, както и други, натоварени с резервни тръби. Още при първия сблъсък византийците запалили два от най-големите кораби в арабския флот, а войните на Исляма били така потресени, че моментално потеглили обратно към Сирия.
Второ подобно нашествие арабите подготвят през 718, този път с два огромни флота. Единият дори успял да стовари десант в Тракия (който обаче бил напълно унищожен от армията на българския владетел Тервел), но по-късно и двата били разгромени напълно от въоръжените с огнепръскачки византийски кораби.
По-всичко изглежда сифоните, изхвърлящи “гръцкия огън”, били направени от бронз. Как точно за изтрелвали тайнствената смес обаче, си остава загадка. Вероятното разстояние на обстрела е било около 25-30 м., т.е. напълно достатъчно да попречи на вражеските кораби да се сражават пълноценно. Така, въпреки съкрушителните поражения, претърпени от византийците срещу арабите в Сирия и Мала Азия, Константинопол и континентална Гърция останали недостъпни за бойците на Аллах. Впрочем, Империята успешно използвала страшното си оръжие и срещу други враждебни флотилии. В частност, през 941, с негова помощ, напълно бил унищожен флотът на руския княз Игор, появил се край Константинопол.
Една от многото загадки, свързана с това, може би най-страшно, оръжие на древността, е, защо византийците не са могли да защитят с негова помощ столицата от обсаждащите я кръстоносци, а по-късно и от турците? Между другото, от ХІІ век нататък съобщенията за използването на “гръцкия огън” почти съвсем изчезват, или са очевидно недостоверни. Едно от обясненията е, че тайната е била известна на съвсем тесен кръг от посветени, които са загинали в династичните междуособици по онова време. А може би, загубвайки достъп до нефтените находища около Каспийско море, Империята е загубила и необходимите суровини за изготвянето на “гръцкия огън” ? Кой знае?
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:02ч.

ЛЕТАТЕЛНИТЕ СРЕДСТВА НА ДРЕВНА ИНДИЯ

В централния архив на Делхи (Индия) се съхранява древен текст “вайманика шастра”, написани в ІV век пр.н.е. от мъдрецът Махарши Бхарадваджи на основата на още по-древени ръкописи от първото и второто хилядолетие преди нашата ера.

В този ръкопис са представени 32 секретни действия на въздушните колесници или вимани, споменавани в различни источници на древноиндийските епоси. Оказва се, че виманите били изключително здрави и не можело нито да се счупят, нито да се изгорят (стопят).

Посредством използването на различни превключватели виманите можели: да се въртят в кръг около остта си, да се свиват и разширяват, т.е. да увеличават и намаляват размера си; да променят формата си по време на полет; да се преобразяват в облак с цел маскировка; да изпускат сило сияние или обратно, да предизвикват около себе си плътна тъмнина; да поглъщат слънчевите лъчи и да стават невидими; да се движат с голяма скорост; да прелитат от една страна в друга, както и от един свят в друг; да се придвижват със скокове или на зиг-заг; да се гмуркат под вода; да изпускат светлинни лъчи, под чието въздействие всички предмети ставали видими; да генерират сила, способна да парализира хора и животни; да получават на своите екрани изображение на случващото се на значително разстояние от тях и т.н.

Освен това, в ръкописа има ръководство за пилотите на вимани, които били спосбни “да прелитат от остров на остров, от континент на континет и от свят в свят”.

В други текстове се съдържат описания на различни прибори, изпълняващи функциите на радар, фотоапарат, прожектор и разрушителни видове оръжия. Говори се и за диетата на пилотите, тяхното облекло … Има глава, в която се описва и конструкцията на виманите. В нея се съобщава, че виманите биват 12 типа, но е приведено описанието на трите най-прости. По повод останалите, авторът на книгата пише: “Аз не пиша за устройството им не защото не го зная, а защото това знание все още не трябва да се дава на хората, иначе ще погубят и себе си и Земята”. Във великия епос “Рамаяна” също е отделено доста място на описанието на конструкцията на виманите. Например, в седма част на епоса се разказва за чудесната стълба “Пушпак”. Тя била украсена с колони и арки, съоръжена с множество стълбища и тераси и можела превъзходно да лети във въздуха и даже да се спуска в подводното царство. На едно място в “Махабхарата” се разказва за “кристална колесница”: “Тя блестяла като разтопено злато, издавала звук, подобен на грохота на облаците … И на чудесната колесница имало дървен стълб със знаме, което видимо не било прикрепено към нея. Божественият, несравним стълб със знаме не докосвал дървото и не не се повреждал от оръжие”. (?)

“Когато настана утро, - четем в древноиндийския епос “Рамаяна”, - Рама седнал в небесната колесница и се приготвил за полет. Колесницата била голяма и красиво украсена, имала два етажа с много стаи и прозорци. Когато извършвала своя полет във въздуха, издавала монотонен звук”. В една от древните санскритски книги се разказва, че в момента на излитане, колесницата “ревяла като лъв”. Вътрешното описание на вимана: “В средата на кораба се намирала метална кутия, която се явявала источник на “силата”. От тази кутия силата отивала в две големи тръби, поставени на носа и кърмата на кораба. Освен това, “силата” се насочвала към осем тръби, гледащи надолу. В началото на пътуването на тях се отваряли клапи, а горните клапи оставали затворени. “Токът” със сила бил изхвърлян и се удрял в земята, повдигайки кораба нагоре. Когато наберял височина, гледащите надолу тръби се прибирали наполовина, за да можел да виси във въздуха. Тогава по-голяма част от “тока” се пренасочвала към тръбата на кърмата, за да можел да излети, тласкяйки кораба напред”.

Описанието на общото устройство на летателния апарат: “Силно и здраво трябва да е неговото тяло, направено от лек материал. Вътре трябва да се поставят устройство с живак и железни нагреватели под него. Посредством сила, която се съдържа в живака, човека, намиращ се в колесницата, може да прелети на големи разстояния в небето. Когато живака бъде подгрят от железните нагреватели, колесницата започва да набира скорост и веднага се превръща в “перла в небето”.
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:03ч.

АЦТЕКИТЕ

АЦТЕКИТЕ били последно звено от веригата цивилизации, процъвтяващи в доколумбова Централна Америка. Най-древната от тях, тази на олмеките, се развила по крабрежието на Мексиканския залив от 14-ти до 3-ти в. пр.Хр., подготвяйки почва за формиране на следващите цивилизации. Олмеките имали впечатляващ пантеон от богове, строили масивни каменни съоръжения и имали строго разграничено иерархично общество. През 7-ми век се развила и културата на толтеките, продължаваща тенденциите, започнати от предшествениците им. Религиозните обряди се усложнявали и се създали сложни социални взаимоотношения, които се запазили до появяването на ацтеките по тези земи. Ацтеките били едно от многото скитнически племена, бродещи из северните и централните части на Мексико. Според една легенда, е трябвало да се заселят там, където видят орел, кацнал на кактус, държащ в ноктите си змия (този символ е вложен сега в герба на Мексико). На такова място бил основан главният им град Теночтитлан. Ацтекските градове-държави възникнали на обширното плато, където днес е разположена столицата на Мексико. Постепенно тези градове-държави били обединени и благодарение на завоевателните походи, територията се разширила от северните области на днешно Мексико, до границата с Гватемала. Ацтеките създали големи библиотеки с пиктографски книги - кодекси, в които се описвали религиозни обряди и исторически събития. Европа научила за ацтеките от Бернал Диас, участник в експедицията на Ернан Кортес, който ги описал ярко и обстоятелствено в книгата си "Historia verdadera de la conquista de Nueva Espaa". Империята на ацтеките престанала да съществува в 1521 година при управлението на последния император Монтесума II, когато конкистадорите на Кортес в съюз с племената, враждуващи с ацтеките, нахлули в столицата Теночтитлан и я разрушили до основи.
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:03ч.

ГИГАНТСКИ ИЗОБРАЖЕНИЯ

Преди около 2000 години малко проучена Южноамериканска цивилизация създала в перуанското пустинно плато Наска множество гигантски загадъчни изображения. Червеникавата пустинна повърхност е набраздена с над 100 изображения на растения и животни, геометрични фигури и непонятни, несвързани помежду си прави линии. Въпреки множеството хипотези, предназначението им не е изяснено и остава истинска загадка. Това най-голямо графично произведение в света обхваща площ от 520 кв. км. на територията на Перу, между Андите и Тихия океан. Съществуването на загадъчните изображения било неизвестно до 20-те години на ХХ-тия век, когато били открити след случаен полет над тях. Едва след 1940 год. германският археолог Мария Райхер се заема сериозно с изучаването им. Тя посветила целия си останал живот, за да систематизира и описва изображенията, опитвайки се да изясни смисъла им.

Загадъчните рисунки

Всички рисунки са изпълнени посредством един и същ способ - повърхностния червеникав слой на пустинята се изстъргвал до появяването на лежащия под него бледо-жълтеникав пласт. Това се правело ръчно. Темите на изображенията може да се разделят в две категории:
В едната влизат рисунките на различни растения, фигури на животни и птици, както и непонятни същества (човек с глава на сова и птица с невероятно дълга шия, приличаща на змия);
В другата категория са геометрични фигури и линии, някои от които са успоредни като трамвайни релси.
На някои места линиите са прокарани върху изображенията на растения и животни, което доказва, че първоначално са били направени изображенията. Линиите са идеално прави, което предполага, че при изработването им са били използвани помощни средства (жалони?). Но дори това да е така, остава загадка, как рисуващият е можел да се придържа толкова точно към замисъла и да постигне наистина перфектно прави линии на толкова големи разстояния. Според д-р Мария Райхе, всички тези линии и изображения предствляват "най-голямата астрономическа книга на света". Тя смята, че те показвали разположението на звездите и съзвездията в различните периоди на годината и се използвали от древните обитатели на Наска за определяне точното време за оран, сеитба и други важни етапи на земеделския цикъл. Нищо обаче не обяснява защо е било нужно изображенията да са с такива гигантски размери. Добре известно е, че те могат да бъдат разгледани само, ако се погледнат от въздуха. Фигурата "колибри" е с дължина 50 метра, "паякът" - 46 метра, "кондорът" е почти 120 метра, а "гущерът" е цели 188 метра. Някои геометрични фигури са образувани от линии с дължина повече от 8 километра. Съкрушителен удар на астрономическото обяснение на изображенията нанесъл Джералд Хокинс. Фиксирайки ориентацията на всички линии и трапецоиди, пресичащи определен участък на платото и сравнявайки тези данни с точките на изгрев и залез на Слънцето, Луната и някои ярки звезди в ключеви сезони на годината, Хокинс достигнал до извода, че изображенията на Наска нямат никакво отношение към астрономията. Според него ориентирането на линиите било съвсвем случайно.

Загадката остава неразрешена

Все пак, какво представляват тези загадъчни фигури и линии? Изображенията мълчат, въпросите остават. Много от изследователите, занимаващи се с тази загадка, са на мнение, че това не е дело на хората, тъй като дрвните обитатели на тези земи, не са разполагали с технически възможности за това. Даже някои изчислили, че за да изготвят тези рисунки и линии, при използване на инструментите, с които са разполагали в онези времена, би трябвало да продължават да правят това до днес. Не са малко и изследователите, които предполагат, че древните времвна платото Наска било посещавано от представители на извънземнив цивилизации. Те смятат също така, че това място е една от тайнствените точки на земята, проводник на космическа енергия. Интересно е мнението на Алберт Айнщайн, посетил тези места през 30-те години на миналия век. Ето какво казва великият учен: "Най-прекрасно е това, че можем да изпитаме това усещане за тайна. Тя е източник на всяко истинско изкуство и цялата наука. Този, който никога не е изпитал това чувство, който не умее да спре и се замисли, обхванат от възторг, той прилича на мъртвец със затворени очи". Привържениците на теорията, че изображенията на Наска са предназначени за извънземни посетители, привеждат още един довод. На Тихоокеанското крайбрежие на Перу, на един от склоновете на Андите, в близост до малкото селище Паракас, има едно гиганско изображение на тризъбец ("Канделабър"). Ако се проследи по въздуха посоката, която сочи, ще се отзовем над платото Наска. Кому е бил нужен този указател в онези древни времена?
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:03ч.

ИНКИТЕ

ИНКИТЕ - Едно от великите царства в доколумбова Америка била империята на инките или , Тауантинсуйу,, както я наричали самите те, което означава , "Земя на четирите части",. Наричали я така, защото била разделена на четири провинции: , Кунтинсуйу, Коласуйу, Антисуйу , и , Чинчасуйу,. Владенията им се простирали от Колумбия до централната част на Чили, включвайки територии на днешно Перу, Боливия, Еквадор и северозападната част на Аржентина. Като създател на империята са почитали , Манко Капаку, (1150 г.). Според легендата, по указание на Бога на Слънцето - негов баща, когато хвърлил в краката си златния жезъл и той бил погълнат от земята (добър знак, че е плодородна) основал на това място град Куско - великата столица на бъдещата империя. Културата на инките се оформила сравнително късно. Дълго преди появяването им, още 3000 г. пр. Хр., тези земи били обитавани от племена, занимаващи се със земеделие. Доста по-късно, около VIII в., в басейна на езерото Титикака се сформирала велика култура, чийто главен град и церемониален център , Тиахуанако,, намиращ се на югоизточния край на езерото, бил изграден от издялани каменни плочи, скрепени с бронзови шипове. Тук се намирала знаменитата , "Врата на Слънцето",, изсечена от един единствен монолитен каменен блок. В горната й част е издялан широк барелеф с изображението на , Бога на Слънцето,. По такъв начин, имайки в миналото си една древна, високо културна традиция, инките били по-скоро наследници, а не родоначалници на перуанската култура. Град , Куско,, в перуанските Анди - символ на могъществото на страната, бил един от най-красивите градове на света, който блестял със стотиците си, обсипани със злато, дворци и храмове. Особено силно поразявал с великолепието и разкоша си храмовият компекс. Главна постройка в него бил храмът на бога на слънцето, в който само златото се измервало в тонове. От злато били прозорците, вратите, стените, покрива, пода, таваните и култовите предмети. В центъра се намирал многометров диск от чисто злато, символизиращ бога на слънцето. Около храма се намирал дворът , "Интипампа", ("Златно поле"), а в него - изработени от злато дървета, заедно с птиците, растения и треви, пуми, ягуари, лами, змии, пеперуди, пастири и др. Всички те били в естествена големина и се движели с помощта на искусни механизми. Друга гордост на империята били пътищата, не отстъпващи на съвременните магистрали. Един от тях бил с дължина 5250 километра - най-дълъг в света до началото на 20-ти век. Широчината им достигала до 7,5 метра и били прокарвани в някои места на височина 5160 метра над морското равнище. Удивително е, че инките изградили даже държавна поща, но независимо от всичките им достижения, не познавали нито колелото, нито писмеността. Вместо писмени знаци, използвали, "кипу", - специфично разположени възли върху връзки разноцветни конци, всеки с определено значение. Това не им пречело обаче, да развиват научните си познания и даже поезията. Религиозните им обряди, както и тези на ацтеките, били невероятно жестоки. Кръвта на хиляди жертви се леела като река от олтарите на ненаситните им богове. Разтърсвана от жестоките ритуали, ширещия се разврат и междуособни борби, блестящата империя на инките била лесна плячка за малобройните конкистадори на , Франсиско Писаро,, които нахлули на 15 ноември 1532 година и я превърнали в испанска колония.

Мачу-Пикчу,
Освен столицата Куско, друг голям град на инките, Мачу-Пикчу, (Вилкапампа, както го наричали те) пази ревниво своите тайни. Разположен е високо в Андите, на непристъпно плато между върхове Мачу-Пикчу ("Стара планина") и Уайна-Пикчу ("Млада планина"). Дълбоко в пропастта под него се пени река Урубамба. Градът бил защитен от дебела стена, изградена от внушителни каменни блокове. На всички околни върхове били изградени наблюдателни постове, чиито развалини се виждат до днес. Към града-крепост водела тясна пътека, позволяваща на малка група войни да отблъскават натиска на цяла армия. По мнението на специалисти, Мачу-Пикчу бил образец на хармония, целесъобразност и компактност. Възхищение будят тук и величествения храм на бога на слънцето, намиращ се на самия връх на платото, и слънчевият часовник (, "Интиутан",), и акведуктите, пробити в камъните, и някогашните фонтани. Дворците, храмовете и жилищните постройки били вдълбани частично в скалите и частично изградени от прецизно обработени каменни блокове. В скалите били изсечени стаи, стълби, водоскоци и басейни. Прозорците на храма на бога на слънцето били разположени така, че в тях прониквал винаги първият и последният слънчев лъч. От подножието, до върха на платото били изградени тераси, с дължина до 400 метра и запълнени с пръст. Благодарение на чудесно изградената иригационна система, на тези тераси отглеждали сочни плодове и зеленчуци. Мачу-Пикчу бил открит през 1911 година от експедицията на американския учен Бингъм,, придружаван от колегите си Хари Уорд и доктор, Ъруин,. Една от загадките на територията на Южна Америка, са рисунките от пустинята на платото , "Наска",, отстоящо на 400 км. от перуанската столица Лима. Благодарение на авиацията, едва през 20-ти век били открити случайно, гигантски загадъчни рисунки, нанесени върху земната повърхност. И до днес е неизвестен народът, който ги е създал, както и начинът на нанасянето им върху повърхността на земята. Непонятно е и предназначението им. Самите рисунки могат да се видят и разгледат само от самолет или от още по-голяма височина. Предполага се, че са дело на култура, съществувала преди инките да се появят по тези земи.
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:04ч.

МАИТЕ


МАИТЕ - В доколумбовската епоха маите обитавали обширна територия, заемаща площ, съставена от сегашните мексикански щати Кинтана, Кампече, Юкатан, Табаско, цялата Гватемала, Белиз и западните части на Хондурас и Салвадор. Колкото и странно да е, величествените градове, построени от маите били открити едва през 1836 г. когато мексиканският полковник Гарлиндо, пътувайки по служба, се натъкнал в девствените гори на невероятно стари развалини, покрити с барелефи. Три години след това рапортът му попаднал в ръцете на нюйоркския адвокат , Джон Лойд Стивънс,, чиято страст била археологията. За отправна точка на експедицията си той избрал Хондурас, основавайки се на съобщение, че през 1700 г. в Хондурас до град Копан, е бил видян огромен комплекс постройки и пирамиди. Със Стивънс потеглил и приятелят му - художникът , Фредерик Кедърууд,. Няколко дни след началото, експедицията се натъкнала на могъща стена, изградена от издялани, плътно прилепващи един към друг каменни блокове. Стъпалата на стръмна, обгърната от растенията стълба, водели някъде нагоре. Промъквайки се с труд, Стивънс и Кедърууд се заизкачвали по стълбата и когато стигнали върха на пирамидата, пред очите им се открила поразяваща гледка. Измежду развихрената зеленина се виждали руините на множество пирамиди, дворци, каменни постройки, идоли. Стилът и характерът на скулптурите бил необикновен и вдъхващ страх, а майсторството и прецизността на изпълнение - поразителни. Кедърууд се опитал старателно да копира това, което виждал, но композициите го затруднявали със сложността си. През останалите дни двамата изследвали множество руини на цели градове и били напълно уверени, че са открили останките на неизвестна древна цивилизация, населявана от могъщ народ, надарен с невероятен творчески гений. През 1842 г. Стивънс издал книга, описваща откритието му, която предизвикала истинска сензация. Скоро след това историците, изследвайки стари испански документи, достигнали до заключение, че великолепните строители на скритите в джунглата градове, са маите. В последствие, там били открити руините на повече от сто големи и малки градове. Имената им: , Майапан, Копан, Тикал, Ушмал, и разбира се, , Паленке и Чичен-Ица,, разпалват въображението с тайнственото си звучене. И до днес обаче, твърде много моменти от историята на този удивителен народ, изградил в дълбока древност смайваща цивилизация, остават неразгадани. Когато Европа била още дива и тънела в мрак, маите вече строели величествените си градове. Те не били само перфектни строители, но обладавали също така и изумителни познания в областта на математиката и астрономията, далече преди другите, високоразвити цивилизации. Без да притежават мощни съвременни уреди, можели да изчислят изключително точно движението на планетите и звездите. Нивото на знания, достигнато от тази древна цивилизация, и до сега впечатлява учените, които вероятно биха могли да разгадаят тайните й, ако имаха достъп до писмени документи. За жалост, по-голямата част от тези толкова ценни материали, били изгорени от фанатизирания мисионер , Диего де Ланда,.

Неразгадани тайни. Смайващи знания и умения

И до днес например е загадка, защо маите са напуснали градовете си?
Каква е причината за гибелта на цивилизацията им? От къде са дошли и чии потомци са? Какво точно гласи предсказанието на мъдреците им, относно 23 декември 2012 година? Как да се обяснят поразителните свойства на кристалния череп, намерен на едно от най-ранните места, които са обитавали? Само в един от най-големите градове - , Чичен-Ица, има толкова впечатляващи обекти, за които съвременната наука няма обяснение. Там например, древните строители използвали при построяването на всяка пострийка особен акустичен ефект, усилващ и най-тихите звуци. Двама души, единият от които е застанал в Северния храм, а другият - в Южния, намиращ се на 150 метра от него, могат да беседват съвсем спокойно, без да напрягат глас. При това никой друг, освен ако не е застанал до тях, не може да чуе разговора им. Главна забележителност на Чичен-Ица е пирамидата , "Кукулкан", с височина 25 метра. Към храма на върха й водят четири широки стълби, всяка с 91 стъпала. Общият брой на стъпалата плюс платформата на на върха е 365 - т.е. броя на дните в годината. Това не е случайно съвпадение. Пирамидата е строго ориентирана спрямо четирите посоки на света. В резултат на тази изключителна точност на ориентация и особената й форма, два пъти в годината тайнствено явление смайва света. В дните на пролетното и есенното равноденствие, в определен час, засечен сякаш с хрономентър, на стъпалата на северната стълба се появява изображение на гигантската , "Свещенна Змия",, образувано от триъгълни светлини и сенки, което започва да пълзи бавно към основите на пирамидата. Това изумително зрелища продължава 3 часа и 22 минути. Ако пирамидата била обърната само на един градус в страни, тази удивителна игра на светлина и сенки, не би се появила никога. А това показва какви топогравски и астрономически знания са обладавали маите. В световните музеи са събрани множество скулптурни изображения на човешки черепи, изготвени от кварц. Произходът им е неизвестен, но всички са намерени в Мексико, Централна и Южна Америка т.е. там, където са процъфтявали древните цивилизации на ацтеки, маи и инки. Най-загадъчният екземпляр е черепът, намерен от , Фредерик Мичел-Хеджис,. Това е идеално копие на череп в естествена големина, тежащ 5 кг., 190 гр., изработен от цял къс планински кристал. Истинско чудо е, че до сега черепът не се е пръснал на парчета поради вътршните дефекти (множество жилки и мехурчета), които даже не са се отразили на повърхността - тя е идеално гладка. През 1970 год. черепа бил подложен на прецизен анализ в кристалофизическата лаборатория на фирмата , "Hewlett-Packard",. Изследванията показали, че е бил изработен, без да се отчита молекулярната симетрия на кристала и необикновенната му крехкост. Следователно направата му не би могла да се осъществи даже с лазер, без да бъде разтрошен. Освен това, на повърхността му не била открита каквато и да е, даже микроскопична следа от инструмента, с който е бил направен. Учените заявили, че нито една съвременна технология, не може да създаде подобен предмет. Един от тях даже казал: , "Този дяволски череп, просто не може да съществува!" , С този череп са свързани и други загадки. Твърди се, че притежава огромна магическа сила. Много хора твърдят, че при съприкосновение с него, усещат дълбоко въздействие върху съзнанието и имат видения. Освен това, той има и поразителни оптически свойства. В черепа и в очните кухини са поставени майсторски изработени лещи и призми. Скулите действат като съвременни оптични влакна и провеждат светлина от основата на черепа към очните кухини, където са разположени лещите. Ако бъде осветен, очите започват да светят ярко, а ако се насочи лъч светлина към основата на носа, целият череп започва да сияе, сякаш е обграден от ореол. Маите достигнали недостижими висини в абстрактното математическо мислене. Използвали двадесетична бройна система, въвели знака "нула" много столетия преди Европа, използвали позиционна система за записване на цифрите, за което се досетили хиляда години преди това да бъде направено в Индия, а след това и в Европа. При тези знания, те оперирали с безкрайно големи величини. Интересно е, че в един техен текст е записана началната дата на появяване на човешкия род - , 5041738 г. пр. Хр. , В градовете Тикал, Копан, Паленке, Чичен_Ица, както и в други градове маите провеждали астрономически наблюдения от каменните си обсерватории. Разчетите, които правели жреците от тези обсерватории, били поразителни. Календарът на маите, независимо от древния си произход, бил изключително точен. По съвременни изчисления, годината има 365,2422 дни. Според маите е имала 365,2420 дни. Разликата е две десетохилядни! При това изчислението е направено преди хиляди години, без съвременни уреди. Според учените, за да се направи толкова точен календар, трябва да се наблюдава и записва движението на планетите в продължение на около 10000 години! Според хронологията на маите, съвременната епоха е започнала на 12 август 3114 г. пр. Хр. и ще завърши на 23 декември 2012 г. и тогава трябва да настъпи обновление на света - новото му раждане.
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:04ч.

СТАТУИТЕ НА ОСТРОВ ПАСХА


Остров Пасха (Рапануи - Pascua, Rapa Nui), е вулканичен остров в источната част на Тихия океан с площ 165,5 квадратни километра. Най-високата му точка достига 539 метра. Принадлежи към територията на Чили и има население около 2 000 души. Най-разпространеният поминък е риболовът и овцевъдството. Административният център на острова е Ч Ханга-Роа. Разстоянието от чилийския град Валпарасио до него е 3 600 км. Открит е през 1772 година в деня на Пасха от нидерландския мореплавател Роггевен. Смята се, че островът е едно от най-уединените кътчета на земята.

Всичко, което е свързано с острова е забулено в тайни. От къде са се появили първите му обитатели? Как са попаднали там?. Как и защо са изваяли повече от 600 гигантски каменни статуи?

Първите европейци попаднали на острова по време на празника Пасха през 1772 година били холандски моряци. Те открили, че на това малко парче земя мирно съжителстват представители на три различни раси - чернокожи, червенокожи и, най-накрая, съвършенно бели хора. Всички били много преветливи и дружелюбни.

Но все пак, най-увлекателното и тайнствено откритие на остров Пасха били големите каменни статуи, наричани от местните жители моаи. Голяма част от тези статуи достигат височина от 4 до 10 метра и тежат до 20 тона. Единици, достигат тегло повече от 90 тона и имат исключително големи размери. Представляват фигури с много големи глави с тежки изпъкнали брадички, големи уши, масивни тела и … без крака. Някои имат шапки на главата изработени от червен камък и се предполага, че са вождове, обожествени след смъртта си.

Местните жители се покланяли пред божество, което наричали Мак-Мак. На територията на острова били намерени дървени таблички с издълбана на тях писменост. Повечето от тези таблички били изгорени от европейците, но все пак малка част била съхранена като по чудо. Тези писмени носители наречени ронго-ронго били изписани по специфичен начин - първо отдясно наляво, а после обратно, отляво надясно. Специалистите все още не са успяли да разшифроват издълбаните текстове.

Писмени исторически записи за остров Пасха нямало и със смяната на поколенията, устните разкази за традициите и културата на островитяните ставали все по-размити и по-размити. Аборигените разказали на капитан Кук, че са се сменили 22 поколения от времето, когато вождът Хоту Матуа довел техните предци на този остров, но не могли да кажат от къде.

От къде са се появили жителите на Полинезия? Какви народи са населявали многочислените острови, разпръснати по безкрайните простори на Тихия океан, далеч от населените континенти? Загадката за произхода на полинезийците е породила множество различни хипотези. Предполагало се е, че населението на Полинезия произлиза от Индия, от Египет, от Кавказ, от Скандинавия и даже от Атлантида. Някои учени са поддържали тезата за американския им произход. Стъпаловидните пирамиди и монолити, грамадните статуи на остров Пасха и на Маркизките острови, поразително напомняли на същите пирамиди и склуптури, оставени в градовете на Тихоокеанското крайбрежие от древните жители на Перу. Тази хипотеза завлядяла и норвежкия етнограф Тур Хейердал. Изучавайки преданията и митовете на полинезийците, той установил, че всички поетични легенди на жителите от островите били посветени на бог Тики - син на Слънцето, който някога преплувал океана, напускайки планинска страна на Исток.

Хейердал се заел с изучаването на древните култури на Америка. Перуанските легенди разказвали за народ от бели богове, появили се някъде от север. Именно те създали огромните каменни статуи в планините. Впоследствие, след като загубил в битка с инките край езерото Титикака, този народ, начело с вожда Кон-Тики (което означава “Слънце - Тики”) безследно изчезнал. Кон-Тики отвел своите хора назапад през океана. Така разказвали легендите …

Хейердал се занимавал с разкопки в Британска Колумбия, изучавал каменните рисунки в полинезийски стил, когато немските фашисти нахлули в Норвегия. От слънчевите брегове на Тихия океан, ученият-патриот се отправил към дома. Станал парашутист, участвал в морски боеве в Мурманск и чак след освобождаване на Норвегия, се завърнал към своите изследвания.

Написал голям научен труд, доказващ американския произход на полинезийците, но в научните среди, никой не обърнал внимание на неговата работа. Може ли сериозно да се говори за преселване на индианци по островите на Полинезия, ако те не са разполагали с плавателни съдове, освен примитивните салове! Това бил главният аргумент против. Тогава Хейердал, съвсем неочаквано, взел важно решение: сам да докаже, че с перуански сал може да се преплува Тихия океан.

Така възникнала идеята за една от най-интересните експедиции. Хейердал внимателно изучил морските течения и ветрове. Той стигнал до извода, че Перуанското, а след него и южното екваториално течение, непременно ще отнесат сала от бреговете на южна Америка към Маркизките острови или остров Туамоту. Младият етнограф, прегледал записките на първите европейци, попаднали на Тихоокеанското крайбрежие. Там имало множество рисунки и описания на древните индиански салове от базалтово дърво, което притежавало много голяма здравина и в същото време, било по-леко от корк. Хейердал решил да си построи сал, придържайки се точно към древните образци: девет дебели талпи, свързани с въже от растителни влакна, четириъгълно платно, неголяма бамбукова каюта и рулево гребло на кърмата.

Екипаж за необичайния плавателен съд бил намерен бързо. Пръв се отзовал инжинерът Герман Ватцингер. На призива на Хейердал откликнал и приятелят от детството му, художника Ерик Хесселберг, както и другарите му по оръжие Кнут Хаугланд и Турстейн Раабю. Петимата млади норвежци твърдо вярвали в успеха на експедицията. Опасностите не ги плашели. По време на войната Турстейн и Кнут не веднъж скачали с парашути в тила на врага с радиоприемници на гръб, а Ерик (в миналото моряк) умеел да борави със навигационния уред не по-зле от колкото с четката и боите. Шестият участник в експедицията станал шведският етнограф Бенгт Даниелсон.

Самата подготовка за експедицията изисквала не малко смелост, решителност и издръжливост от участниците. Те пристигнали със самолет в Кито, столицата на Еквадор, от където се отправили в джунглата да търсят базалтови дървета. Нито отровните змии и скорпиони, нито опасността от нападение на индианци - ловци на черепи, нито разлива на тропическите реки, на спряли пътешествениците. В най-девствените и непристъпни гори, Хейердал и неговите приятели намерили това, което търсели.

И така, безценните дънери били доставени по течението на реките Паленкуе и Рио Гуаянс в порт Гуаякил, а от там в началния пункт на експедицията - Лима. Тук бил построен салът - точно копие на древните перуански съдове. За разлика от индианските мореплаватели, участниците в експедицията взели със себе си радиостанция, но с какво би могла да им помогне тя, ако се изгубят в безкрайните простори на Тихия океан, на десетметров съд и далеч от морските трасета?

На 28 април 1947 година множество хора се събрали в порт Каляо, за да изпратят изследователите. Трябва да се спомене, че почти никой не вярвал в успеха на експедицията. Предричали й неминуем провал и гибел за участниците.

Но младите пътешедтвеници невъзмутимо си вършели работата. Вятърът изпълнил платното с изображението на брадатото лице на Кон-Тики - легендарният мореплавател, който по предположения на Хейердал, открил Полинезия около 500 години преди новата ера. С неговото име било наречено и необичайното плавателно средство. “Кон-Тики” бил изведен в открито море на буксир, после попътния вятър изпълнил платното и не след дълго, зъберите на Перуанските планини изчезнали от погледа, скрити от куп облаци. Вече нямало връщане назад. Пасатът ги понесъл на северо-запад. Вечерта, океанът се покрил с ревящи вълни. “Кон-Тики” с лекота порел окенанските води и когато големи водни пръски попадали отгоре му, се процеждали между дървените греди.

Първите няколко денонощия екипажът яростно се борел със стихиите. Управлението на платното и рулевото гребло изисквали неимоверни усилия, но затова пък, всички се убедили в прекрасните плавателни качества на съда. Изминала седмица. Вълните утихнали, а океанът щедро разкрил своите тайни пред смелите изследователи. Не минавал и ден, без обитателите на дълбините му да не ги навестят. Пасажи от големи и малки риби, делфини и дори летящи риби ги съпровождали, а една нощ, голяма вълна изхвърлила в малката им каюта рядка змиевидна риба, каквато никой не бил виждал преди. Само скелети от измрели такива видове били откривани от време на време по американското крайбрежие. Нощно време, около сала, водата кипяла от фосфоресциращ блясък. Нерядко кръгли светещи очи се издигали от океанските дълбини, привлечени от светлината на фенера. Възможно е това да са били огромни калмари, които в по-голямата си част обитават тези води. Те предизвиквали не малко опасения, но нито веднъж не се опитали да се докоснат до сала. Тур Хейердал и неговите приятели установили, че малките калмарчета, за да се спасят от преследване, изскачали от водата и прелитали, десетки метри, пранирайки във въздуха. Нито един зоолог до този момент не знаел това.
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:04ч.

ПИРАМИДИТЕ


През 1880 година край пирамидидте в Гиза пристигнал 27 годишният английски учен Уилям Флиндърс Питри и с малки прекъсвания започнал разкопки, продължили до 1926 година - цели 46 години. Намирайки една изоставена и упостошена гробница, решил, че ще живее там - в близост до пирамидите, които били цел на проучванията му. Вечер, когато палещите лъчи на слънцето се скривали зад хоризонта, Питри пропълзявал гол в нажежената Хеопсова пирамида и бродел из вътрешността й като извършвал старателни измервания, изследвал наклона на коридорите и проучвал камерите й. Пред очите му се разкривали хитростите, с които си служели древните строители, за да заблудят крадците и да осигурят спокоен и необезпокояван път към отвъдното за душата на погребаня фараон. Постепенно в съзнанието му се оформяла картината на древното строителство, което с помощта на примитивни средства, съумяло да съгради такива величествени творения, пред които съвременният човек онемява от възторг. Вероятно въображението му е рисувало картини от отдавна отминали времена, когато безкраен поток от голи роби, крещящи и пъшкащи под ударите на надзирателските бичове, стенели от врязващите се в плътта им въжета и изнемогвали, теглейки огромните, бавно приплъзващи се каменни блокове. Всред толкова болка и страдание, за цели двадесет години израствала величествената гробница на фараона. Ред след ред се издигали , устремени към небето. 2,300,000 каменни блокове са вградени във величественото архитектурно творение. Всяка от страните на пирамидата е дълга повече от 230 метра, а върхът й се извисява на височина над 146 метра. Висока е, колкото Кьолнската катедрала и е по-висока от храма Св. Петър в Рим. Обемът й е 2,521,000 кубически метра, а основата - 54,300 квадратни метра. Голямата или Хеопсова пирамида наистина е най-голямата египетска пирамида, но не е единствената. На юг от нея, в близост до сфинкса се намират пирамидите на фараоните Хефрен и Микерин, а в далечината се издига друга група гигантски фараонови гробници. Това са пирамидите на Абузир, Сакара и Дашур. Много други времето не е пощадило и от тях са останали само руини. Например пирамидата в Абу-Роаш е толкова разрушена, че ако се погледне от горе, може да се види самата погребална камера, намираща се някога под хиляди тонове каменни блокове. Пирамидите в Хавра и Илахун са разрушени, поддаващи се на атмосферните влияния. Само в северната група на най-старите пирамиди, намиращи се в полето на Мерое, които са издигани до епохата на етиопските владетели, се наброяват четиридесет и една пирамиди. В тях са положени телата на тридесет и четири фараона, пет царици и двама наследници на престола. Какъв бил смисълът на построяването на египетските пирамиди, тези величествени паметници на древността, чиито каменни блокове са споени от кръвта, потта и сълзите на стотици и стотици хиляди безименни роби. Нима само за прослава на владетелите? Безспорно и за това, но не то било най-важното. Според основната религиозна представа на древните египтяни, пътят на всеки човек продължава без прекъсване и в отвъдното. Затова било необходимо, да му бъдат осигурени условия за съществуване и след смъртта, а това включвало всичко, което било необходимо на живия човек - сигурен дом и храна, както и всички предмети за ежедневна употреба. Най-важно обаче било да се запази тялото. Така реещата се след смъртта душа можела да намери по всяко време тялото, на което е принадлежала. От тези религиозни схващания последвало мумифицирането на телата след смъртта и стоежа на гробници, наподобяващи крепости. Затова древните строители се опитвали да защитят многократно погребаната мумия срещу всякакво посегателство и оскверняване. Така хиляди живи хора били жертвани в робски труд, за да се осигури вечен живот на един единствен мъртвец. Безспорен остава обаче техническият гений на древните строители, който буди възхищението ни и днес. Като се има предвид, че строителството се е осъществявало с изключително примитивни средства и само със силата на човешките мускули, изумлението ни сега е безгранично. Разбивали каменните блокове, като пробивали дупки и набивали колове в тях, които поливали с вода, докато набъбнат и пръснат скалата. След това с помощтта на дървени валци ги закарвали до строежа, за да ги полагат един върху друг, оформяйки пирамидата. И въпреки липсата на каквито и да е технологии, с каквито разполагаме днес, работата на тези хора преди 4700 години била смайващо прецизна. Каменните блокове прилягат така плътно един до друг, че във фугите не може да се вмъкне игла. Оцелели до сега през вековете, пирамидите вероятно ще останат още дълго и в бъдещите векове, доказвайки строителния гений на своите създатели.

---------------------------------------

Допълнителна информация за пирамидите:
Монументални съоръжения с пирамидална форма, понякога многостъпални, с пресечен връх (мастаба) или кулообразни. Египетскте пирамиди служат за гробници на фараоните (Хеопсова пирамида) и обикновено са част от сакрален комплекс. Пирамидите в Средна и Южна Америка често служат за основа на храмове или на сгради с култово предназначение. Към пирамидите могат да се причислят и зикуратите в Месопотамия. Хеопсова пирамида: Най-голямата египетска пирамида (височина 146,5 m, страна на основата 233 m), построена около 2600 пр. Хр. при Гиза за гробница на фараона Хеопс (Хуфу).
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:05ч.

ГРОБНИЦАТА НА ТУТАНКАМОН

През 1902 година американецът Теодор Дейвис получил разрешение от египетското правителство да започне разкопки в "Долината на царете". За последвалите дванадесет години той успял да разкрие такива значителни гробници, като тези на Тутмос IV, Сипта и Хоремхеб. Намерил също и мумията на фараона-еретик Аменхотеп IV, съпругът на прекрасната Нефертити, който в последствие се нарекъл Ехнатон. След започване на Първата световна война обаче, Дейвис прехвърлил концесията си върху англичанина лорд Карнарвън и Хауърд Картър. Това предрешило осъществяването на най-голямата находка при разкриване на египетските гробници. Лорд Карнарвън бил запален спортист и страстен колекционер на художествени произведения, джентълмен и пътешественик, наследник на огромно състояние. Но след автомобилна злополука, наред с тежките наранявания, получил затруднение в дишането, което направило пребиваването му в Англия през зимата мъчително. Така през 1903 година заминал за Египет, където видял за пръв път дейността на археолозите и това събудило колекционерската му страст. Незабавно започнал и той първите си разкопки, но веднага разбрал, че му липсват знания и затова се свързал с препоръчания му Хауърд Картър. Картър се оказал съвършено допълнение на лорд Карнарвън, благодарение на което, съвместната им дейност била изключително плодотворна. Десетки археолози преди двамата вече били изследвали и прекопали надлъж и шир "Долината на царете" и според всички специалисти, времето на големите открития в"Долината" било отминало. Въпреки тов и лорд Карнарвън и Картър започнали разкопки между гробниците на Рамзес II, Меренпта и Рамзес VI с твърдото намерение да разкрият, колкото и невероятно да звучи това, точно гробницата на Тутанкамон. Увереност им давали някои предмети с името на младия фараон, които открил Дейвис преди тях на тези места и които според Картър показвали, че гробницата на Тутанкамон трябва да е някъде наоколо.

ГОЛЯМОТО ОТКРИТИЕ

На 5 ноември 1922 година, след разчистването на площ в близост до отворената гробница на Рамзес VI, Картър открил каменно стъпало и не след дълго било ясно, че е намерил входа на нова гробница. Стъпало след стъпало слизали на долу, докато се появила замазана и запечатана врата. Тъй като лорд Карнарвън бил през това време в Англия, Картър постъпил джентълменски и затрупал отново току-що разкритата врата, за да дочака своя съдружник и приятел и заедно да изпитат вълнението при отваряне на гробницата. На 24 ноември, когато пристигнал лорд Карнарвън, било разчистено отново стълбището и цялата зазидана врата, на която вече ясно се виждали печатите и името на Тутанкамон. Разбили вратата и след няколкодневна работа за разчистване на коридора, стигнали до друга врата също с печатите на фараона. Едва на 27 ноември, след отварянето й, пред очите им се разкрила изумителна гледка - златни носилки и златен трон, две големи черни статуи, алабастрови вази, странни животински глави, скринове. След първоначалното смайване забелязали друга запечатана врата, намираща се между двете статуи, а зад една от носилките видяли отвор, през който се виждала малка странична камера, претъпкана с предмети и скъпоценности. Към средата на февруари всички ценни предмети били внимателно пренесени и съхранени в Кайро и най-после се освободило място за отваряне на третата запечатана врата. Когато Картър проврял лампа през направения отвор, изумен видял стена от масивно злато с инкрустации на магически знаци от син фаянс, която запречвала целия вход. Всъщност това била предната стена на огромен саркофаг с размери 5,20 Х 3,35 Х 2,75 метра, изпълващ почти цялата камера. В отдалечения й край било открито сравнително малко помещение, но веднага Картър и сътрудниците му установили, че най-големите съкровища в гробницата били именно тук. В центъра блестяля златна скулптура на четири богини-закрилници, смайваща с великолепието си и засенчваща всичко около нея. В огромния златен саркофаг се намирали още три по-малки, а в последния лежал огромен ковчег, издялан от един единствен монументален блок жълт кварцит с размери 2,75 Х 1,50 Х 1,50 метра, покрит с гранитна плоча. След вдигането й се виждал капака на първия от три по-малки ковчези, оформен като златна маска на фараона - истинско произведение на изкуството. Лицето било от чисто злато, очите - от аргонит и обсидиан, веждите и клепачите - от стъкло с цвят на лазурит. Третият от вложените ковчези с дължина 1,85 метра, бил от масивно злато, с дебелина до 3,5 мм. Количеството украшения, с които било отрупано мумифицираното тяло на младия фараон, надхвърлял всички представи - той бил буквално покрит с няколко пласта злато и скъпоценности. Така, с разкриване гробницата на Тутанкамон бил достигнат апогея на всички успехи в историята на археологическите открития. И накрая, логично е да си зададем следния въпрос - след като този едва 18 годишен незначителен владетел е бил погребан с такова, надхвърлящо съвременните представи великолепие, какви ли съкровища са били полагани в гробниците на такива могъщи фараони, като Рамзес Велики или Сети I? За жалост, ставайки плячка на крадци през хилядолетията, те са безвъзвратно загубени за съвременната наука и изследователите на древността.

----------------------------------------

Допълнителна информация:
Тутанкамон е фараон от XVIII династия, приемник на Аменхотеп IV - Ехнатон. Той възстановява култа към Амон, отменен от Ехнатон. Откриването на гробницата му през 1922 г. извади на бял свят огромен брой предмети, представлявщи извънредно голям интерес, които днес се пазят в Каирския музей.
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:05ч.

ГОЛЕМИЯТ СФИНКС


Неразделна част от пирамидите е тайнственият сфинкс, който според някои датировки, които са предизвикателни за традиционните египтолози, е на 10 000 години. За повечето учени такива твърдения са некоректнии и те твърдят, че сфинксът е паметник на фараона Хефрен, защото прилича на него и има всички необходими царски атрибути. Не може обаче да има спор по онова, което се вижда с просто око: фигурата е на полегнал лъв с човешка глава. Предполага се, че е издялан от един монолитен каменен блок. Колосалната фигура е висока над 30 м и дълга около 80 м. Между предните лапи на сфинкса има блок от червен гранит с йероглифи. От дешифрирания текст се разбира, че един ден фараонът Тутмос IV от ХVIII династия, когато още бил принц, заспал в сянката на сфинкса и сънувал, че той му обещава двойната корона на Египет, ако се разпореди да разчистят пясъка и да се възстанови царствената му красота. Фараонът естествено изпълнил молбата на сфинкса, за да се сбъдне предреченото. В митологията на древния Египет лъвът винаги играе ролята на пазител, охраняващ светини и свети места. Според някои автори под огромната статуя има тайни помещения и тунели, водещи към пирамидите. Всички усилия обаче да бъдат открити такива подземни връзки досега остават напразни. В египетското изкуство божествата се изобразяват винаги с тяло на човек и с глава на животно и никога обратното. В това отношение сфинксът е необяснимо изключение, защото има тяло на лъв и глава на човек. В тази връзка, някои специалисти твърдят, че произходът на сфинкса е от отдавна изчезналата Атлантида. Дали това е така, трябва тепърва да се докаже, но преди това разбира се, трябва да се докаже, че самата Атлантида е съществувала. Едно е безспорно - сфинксът във всички случаи превъзхожда всеки паметник по внушителност, мистериозност и мистицизъм.

Допълнителна информация:
СФИНКС -
1) В Древния Египет статуя на духа пазител, с лъвско тяло и глава на човек. Олицетворява царската власт.
2) В древногръцката митология крилато същество с лъвско тяло, женски бюст и глава.
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:05ч.

РОЗЕТСКАТА ПЛОЧА


На 19 май 1798 година Наполеон I Бонапарт отплувал от гр. Тулон начело на флотилия, състояща се от 328 кораба с 38000 души на борда. Целта на този поход била завладяването на Египет. Походът претърпял пълен провал от военна гледна точка, но имал неизмеримо значение за научното откриване на древния Египет. С Наполеон пътувала голяма група астрономи, математици, химици, минералози, ориенталисти, писатели и художници. Между тях бил известният по това време барон Доминик Вивиан Денон - човек на изкуството, многостранно надарен, удивителен човек, който завоювал с молив в ръка земята на древните египтяни за научното познание на бъдещите поколения. Неазависимо от това къде се намирал и какво се случвало около него, Денон прехласнат рисувал, рисувал и рисувал. Рисувал пирамидите, сфинксът, руините на древните храмове. Изобразявал видяното от очите му с реализъм, присъщ на старите майстори гравьори, като не пропускал и най-малките детайли. Рисунките му, събрани в безчислени папки, дали на учените безценен материал за изследвания. Когато видял за пръв път йероглифни надписи, за които не знаел нищо, а и нямало кой да удовлетвори любопитството му, той започнал добросъвестно да ги копира. В това невиждано стълпотворение на древни паметници всичко, абсолютно всичко било покрито с тайнствените йероглифни знаци, изобразяващи хора, животни, митични същества, растения, сечива, геометрични фигури и най-разнообразни плетеници. Откривали ги върху папируси, по стените на древните храмове, в погребални камери, върху саркофази, стели, статуи, съдове - буквално навсякъде. Но за хората от съвременния свят те били неми. Никой не можел да ги разчете, нито да ги изтълкува и те оставали чужди и неразбираеми. Може би всичко би останало така и до днес, ако случайността не дала на човечеството ключа за разгадаването им. Неизвестен наполеонов войник открил съвсем случайно в пустинята, близо до град Розета (днес гр. Рашид), полузатрупана от пясъците черна, твърда като желязо базалтова плоча. Размерът и бил колкото плот на маса. Горната страна на плочата била гладка и покрита с три надписа, разположени един под друг. Първият надпис се състоял от 14 реда йероглифно писмо, вторият от 32 реда - демотично писмо, а третият от 54 реда бил написан на гръцки. На гръцки - разбираем език! След разчитането на гръцкия текст се установило, че това е посвещение от върховните жреци на Мемфис, чрез което те възхвалявали египетския владетел Птолемей V Епифан за извършените от него благодеяния през 196 г. пр. Хр. Логично било да се предположи, че различните надписи съдържат един и същ текст и че това е идеалната възможност за разчитане на египетското йероглифно писмо. Най-добрите учени във Франция, Англия, Германия и Италия се захванали ентусиазирано с разрешаването на загадката. Методиката на всички се оказала обаче погрешна и трудът им бил безплоден, а усилията - напразни. Явно било необходимо да не се разсъждава стереотипно и да се скъса с традиционните методики. Точно това направил след време младият, изключително надарен френски филолог-полиглот Жан-Франсоа Шамполион*. Роден на 23 декември 1790 година в малкото френско градче Фижак, едва петгодишен Жан-Франсоа се научил сам да чете. Това станало, когато му попаднал печатния текст на нещо, което вече знаел наизуст. Сравнявайки наученото с текста, започнал да чете без ничия помощ. Умението да дешифрира, проявило се в ранна възраст, му помогнало впоследствие да разгадае тайната на йероглифите. Забелязвайки тази дарба, по-големият брат - филолог, интересуващ се от археология, го взел при себе си в Гренобъл и се заел с обучението му. Когато малкият Шамполион видял за пръв път копие от древноегипетски папируси с йероглифни текстове, бил очарован и след като разбрал, че все още са неразгадани, уверено заявил: "Аз ще ги разчета! Когато порасна."Също както малкият Хайнрих Шлиман уверено твърдял, че ще открие Троя. На тринадесет години Шамполион започнал да учи арабски, халдейски, а след това и коптски език. Седемнадесетгодишен изготвил първата историческа карта на царството на фараоните в древен Египет, без да разполага с други източници освен с Библията, осакатени латински, арабски, древноеврейски и коптски текстове. На 1 септември 1807 година бил избран за член на Гренобълската академия, след което заминал заедно с брат си за Париж. Тук Шамполион се отдал на научна работа и рвнодушен към светския живот, започнал да изучава санскритски и персийски език. Независимо обаче с какво се занимавал, мислите му кръжали непрекъснато около изготвеното в Лондон копие на Розетската плоча, което било достъпно за него. Разбира се, не се бавил нито миг - подреждал, сравнявал, проверявал и стъпка по стъпка се приближавал към окончателното разгадаване. За разлика от всички учени, заели се да разгадават йероглифното писмо, Шамполион, владеещ дузина древни езици и с познанията си по коптски език, не разгадавал отделни думи или букви, а постепенно разкрил системата, с което направил тази писменост четлива и достъпна за изучаване. През 1815 година бил намерен "Обелискът от Филе", на който също имало един надпис с йероглифи и един - на гръцки език. След съпоставките на някои текстове и установените съвпадения, ключът за разчитане на йероглифното писмо бил намерен.


Историческа информация: Розетска плоча - базалтова плоча, открита близо до гр. Розета (днес гр. Рашид, Египет) по време на Египетската кампания на Наполеон I през 1799. Съдържа паралелен текст (на египетски, на гръцки език и с демотично писмо), посветен от върховните жреци на Мемфис (196 пр. Хр.) на египетския владетел Птолемей V Епифан. Разчетен от Шамполион, с което се поставя начало на дешифрирането на египетските йероглифи. Днес се съхранява в Британския музей в Лондон.
ЙЕРОГЛИФИ: Идеограмни знаци; по форма са рисунки, фигури, които дават само представа за предмета и означават понятия. Известни от IV хилядолетие пр. Хр., характерни за египетското писмо.
*ШАМПОЛИОН, Жан-Франсоа (1790-1832)
Френски филолог-полиглот, член на Грьонобълската академия на науките (1807), на Френската академия на надписите и литературата (1830) и много други академии на науките. Основоположник на египтологията, дешифрира Розетската плоча (1822). Оглавява катедра по египтология в Колеж дьо Франс (от 1831), съставя речник и граматика на древноегипетски език.
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:07ч.

ТАЙНИТЕ В ДЪЛБИНИТЕ НА МАРИАНСКАТА ПАДИНА


Бездните на океана все още са непреодолима загадка за човечеството. Дълго време океанолозите възприемаха като абсолютна лудост идеята за съществуване на живот в зоните на непроницаем мрак, чудовищно налягане и ниски температури с дълбочина повече от 6000 м , известни като “адските дълбини”. Но резултатите от проучванията на френски учени край бреговете на Япония доказаха, че на 6 км под морското равнище, налягане от 600 кг/кв.см. и близка до нулата температура, край вулканични пукнатини, съществуват огромни колонии от живи организми - чудовищни червеи без уста и анус с дължина 1,5 м., неидентифицирани мекотели с размери, надхвърлящи 2 м., необикновени морски звезди и октоподи-мутанти. В 1994 г. 10,5 тонният японски батискаф “Кайко” се спусна на 11 км дълбочина и по време на 35 - минутният си престой на океанското дъно засне морски охлюв, червей и скарида там, където водите на Пасифика биха притиснали човек с теглото на петдесет реактивни пътнически самолета.

Наричана “четвърти полюс на планетата”, най-загадъчната и недостъпна зона на планетата - Марианската падина, се простира на дължина 2926 км. и ширина 80 км. в западния край на Тихия океан. На разстояние 320 км. южно от остров Гуам (Мариански архипелаг), се намира най-дълбоката точка в запълнената с вода утроба на Гея - Предизвикателната бездна (11 022 м.). Защитени от 12-сантиметровите стоманени стени на батискафа “Триест”, на 23 януари 1960 г., офицерът от американските военноморски сили Дон Уолш и швейцарският изследовател Жак Пикар стават единствените досега смъртни, докоснали дъното на водната преизподня на 10 915 м. Плахите опити на великите сили в дълбоководните проучвания САЩ, Франция и Япония да разбулят тайните на Падината неизменно завършват с фиаско, а очевидното оттегляне през последните четири десетилетия, обосновавано с огромните разходи и екстремалните условия засилва подозренията, че привидно необитаемата сърцевина на океана крие страховити тайни, чието разкриване науката панически избягва.

Понякога водите на Световния океан изхвърлят огромни полуразложени тела на неизвестни морски обитатели, достигащи дължина повече от 70 м. В продължение на хилядолетия срещи на мореплаватели със страховити морски твари са подхранвали преданията и митовете за Левиатан и Кракен. Днес високотехнологични сензори и сонарни прибори нееднократно засичат движението на масивни тела на огромни дълбочини. Но въпреки космическите технологии, способни да засекат галактики и квазари, отдалечени на милиарди светлиннни години от Земята, все още никой не е успял да заснеме, улови или открие обиталището на легендарните морски чудовища. Марианската падина като най-слабо проучения участък от хидросферата е най-сериозният претендент за предполагаемия им адрес. Споделяйки мнението на ихтиолозите, според които около активните хидротермални извори на дъното на Предизвикателната бездна може би съществуват колонии от оцелели праисторически видове, в своята новела “Падината” американският автор Стив Олтън заселва огромните дълбочини с 12-метрови хищни влечуги от мезозойската ера, наречени кронозаври. След невероятна среща на ловци на омари с поне 35-метрова призрачнобяла риба край Порт Стивънс (Австралия) през 1918 г. все повече изследователи подозират, че в Марианската падина се укриват и последните оцелели представители на гигантската праисторическа акула Carcharodon megalodon. Счита се, че това чудовище е изтребило кронозаврите и тероризирало обитателите на океана във времевия диапазон отпреди 20-2,5 милиона години. Въпреки оскъдните следи от хищника днес ние разполагаме с реконструкция на внушително създание, дълго поне 24 м. и тежащо над 100 тона, с челюсти, отварящи бездънната му паст с ширина 1,8 м. и височина 2,1 м. Мегалодонът е бил способен да погълне цял автомобил или своя съвременен конкурент по жестокост - бялата акула, чиито размери са три пъти по-скромни. Неотдавна при сондаж на тихоокеанското дъно океанолозите откриват отлично съхранени и геологически “пресни” 10-сантиметрови зъби от челюстта на мегалодон. Една от находките е на възраст 24 000 години, период, от който датират рисунките от пещерата Ласко, а друг екземпляр е отпреди 11 000 години - времето на миграция на племена от Азия в Северна Америка. Изтръгнати от яростта на морската стихия, трупове на чудовищни калмари, сепии и октоподи с дължина на торса до 20 м. продължават да ужасяват рибари и местни жители по бреговете на Пасифика и Атлантика. В книгата на криптозоолога Айвън Сандерсън “Следвай кита” са описани оставени върху тялото на кашалот след безмилостна подводна битка белези от смукала на калмар с диаметър 45 см. Обикновено диаметърът на смукалата е 1/100 от общата дължина на тялото и главата, така че смукала с такъв диаметър трябва да принадлежат на екземпляр с 45-метров торс и обща дължина на тялото между 150 и 180 м.! Известният със своите граничещи с ясновидство научни прогнози за бъдещето, британски фантаст Артър Кларк предвижда, че през 2011 г. в бездните край Марианските острови научен екип най-накрая ще заснеме дълъг 75 м. Калмар - “родоначалник” на всички цефалоподи.

Страховити срещи с чудовищни видове в района на Марианската падина ни напомнят, че все още сме неканени гости в демоничния подводен бастион на праисторията. Още схемата на единственото засега спускане на хора в сърцето на Предизвикателната бездна подсказва, че изследователите са се бояли от враждебно чуждо присъствие. След продължило близо 5 часа спускане с “Триест” Пикар и Уолш престояват на дъното само 20 минути и се връщат възможно най-бързо на повърхността. При едно от спусканията на дълбочина 7 км. в района на Падината по непонятни причини германският научноизследователски апарат “Хайфиш” отказал да изплава. Хидронавтите включили инфрачервената камера и пред ужасените им погледи се изправило подобно на праисторически гущер същество, впило в корпуса чудовищните си зъби. Екипът бил подготвен за подобна ситуация и включил устройство, наречено електрическа пушка. Поразено от мощния импулс, съществото раззинало своите ужасни челюсти. Напоследък станаха известни и сензационните резултати от потапянето в Марианската падина на американски безпилотен батискаф. Платформата, снабдена с мощни прожектори и високотехнологични сензори и камери, се спускала с помощта на стоманени въжета с дебелина от 20 мм. Няколко часа след достигане на дъното както камерите, така и микрофоните не регистрирали каквото и да е интересно за науката. Внезапно на екраните на телевизионните монитори, в светлината на прожекторите започнали да се мяркат силуетите на странни големи тела, каквито не би трябвало да съществуват на такава огромна дълбочина предвид страшното налягане от над тон на квадратен сантиметър. Когато апаратът бил спешно изваден на повърхността, било установено, че част от неговата конструкция е сгъната, като че ли под силен натиск.

В материал на британското списание “Ню Сайънтист” от 13 юни 2002 г. бяха представени данни за мистериозен звук от дълбините на Пасифика, засечен от подводни сензори на американската система SOSUS за проследяване на съветски подводници от времето на Студената война. Специалисти, изучаващи наскоро получените записи от чувствителните хидрофони, уточняват, че регистрираният шум обединявал “позивните” на различни морски обитатели, но бил далеч по-мощен от звуците, произвеждани от което и да е същество, обитаващо Земята. Мистериозният сигнал, фиксиран през 1997 г. бил значително по-мощен и от инфразвуците, посредством които най-големите китове общуват помежду си на стотици километри. Дали това не е поредното свидетелство за риска, който Хомо Сапиенс поема, прекрачвайки границите на обгърнатата в студ, мрак и скрита агресия адска обител в утробата на океана?

Автор:Мирослав Минчев




“Многобройни водорасли плуваха
на повърхността и се разцепваха в кораба …
Морски чудовища между лениво
плаващите кораби …”

Химилкон (Карфаген, VІ век до н.е.)

Става дума за място, което традиционно (заслужено или не) се смята за най-ужасното, най-странно място на планетата. “… Тук безследно са изчезнали множество самолети и кораби - повечето от тях след 45-та година. В течение на последните 26 години са загинали повече от хиляда души. Въпреки това при търсенията в този район не са открити нито тела, нито отломки…” С тези думи започва описанието на тайнствения Бермудски триъгълник, американският писател Ч. Берлитц. Сега, тази фраза се цитира с удоволствие както от противниците, така и от привържениците на хипотезата за съществуването на странно и загадъчно място, аномална зона, между Флорида, Куба и Бермудите. Тази зона безусловно съществува, но дали наистина е толкова кръвожадна, както я описват във вестниците и списанията?

Хиляда загинали за четвърт век - не са много, ако ги сравните с пострадалите при автомобилни катастрофи. Още повече, че през този район преминават мното авио и морски трасета, а не всеки кораб или самолет потъва или изчезва. От къде тогава се е появила тази страшна слава?

В действителност всичко е започнало след Втората Световна война. Феноменът на психическото състояние на американската нация през този период, все още очаква своите изследователи, но все пак ще опитаме да се докоснем до него. От 1945 до 1949 година САЩ са имали много силна армия, единствено притежаваща атомно оръжие. Изглеждало така, сякаш американците трябвало да се чувстват като нация, която командва всички останали народи. Те действително се “заигравали” с атомната “играчка”, без да виждат достоен противник за своята господарска сила. Теософите биха коментирали случилото се така: в отговор на нарастналото национално самочувствие на американците, господ им е насадил параноичен страх. Само за четири години Америка изпитала няколко шокови преживявания, чувствайки се беззащитна пред опасността от по-висши сили - марсианци, пришълци от космоса, призраци и привидения. През 1947г. след поредното наблюдение на НЛО възникнала “фобия към извънземни” и се зародили нови нетрадиционни науки подобно на уфологията.

5-ти декември 1945г. бил обикновен ден за американските ВВС базирани във Флорида. По това време, голяма част от пилотите на служба там, имали голям летателен опит, за това произшествия във въздуха се случвали сравнително рядко. Опитен командир, с повече от 2500 летателни часа, бил Чарлз К. Тейлър, а можело да се заложи и на останалите пилоти от неговото 19-то звено, мнозина от които, били с по-високи звания от Тейлър. Задачата им този път била не много сложна: да излязат на прав курс към Чикън Шоал, намиращ се северно от остров Бимини. [Войтов В. “Науката опровергава измислици”, Москва, 1988]. Преди обичайните тренировъчни учения бойните летци се шегували и смеели, само един от тях почувствал, че нещо не е наред в душата му и останал на земята, противно на заповедта. Това му спасило живота … Времето било чудесно, пет триместни бомбандировача-торпедоносци “Ивенджър” излетяли и поели курс на изток, имащи на борда (запомнете тази цифра!) гориво за 5,5 часа …

Повече никой не ги видял, а какво е станало с тях - един Бог знае. Различни хипотези и версии за този случай имало предостатъчно. Всички те оставали недовършени поради една причина - изчезналите самолети не били намерени. Но съвсем наскоро … Нека, обаче, да не избързваме. Преди това ще се опитаме да възстановим картината на трагедията. Искаме да ви предупредим, че подробностите са взети от материалите по разследването и публикации на официалната хроника във Флорида, така че много детайли силно се отличават от това, което сигурно сте чели ...

В 14:10ч. Самолети с 14 пилота (вместо 15) излетяли, достигнали целта около 15:30 - 15:40 и тръгнали по обратния курс на югозапад. Само след няколко минути в 15:45, в командния център на авиобазата Форт Лотърдейл, се получило първото странно съобщение: “Имаме аварийна обстановка. Очевидно сме се отбили от курса. Не виждаме земя, повтарям, не виждаме земя!” Диспечерът ги попитал за координатите им. Отговорът силно озадъчил всички присъстващи офицери: “Не можем да определим своето местоположение. Не знаем къде се намираме. Изглежда сме се заблудили.” Все едно на микрофона бил не опитен пилот, а загубил самообладание новак, нямащ никаква представа относно навигацията над море. При тази ситуация, представителите на авиобазата взели единственото правилно решение: “Дръжте курс на запад!”

Нямало как, пилотите да пропуснат дългото крайбрежие на Флорида. Но … “Не знаем на къде е запад. Нищо не става … Странно … Не можем да определим посоката. Даже океана изглежда по-различно!” От земята се опитали да дадат указание за цел на ескадрилата, но заради рязка атмосферна промяна, тези съвети по всяка вероятност не били чути. Самите диспечери трудно улавяли откъси от разговорите между летците: “Не знаем къде се намираме. Би трябвало да сме 225 мили северо-източно от базата .. Изглежда, че ние …”

В 16:45 от Тейлър пристига странно съобщение: “Намираме се над Мексиканския залив”. Наземният диспечер Дон Пул помислил, че пилотите или са объркани, или са се побъркали, тъй като указаното място било в съвършенно противоположната страна на хоризонта! В 17:00 станало ясно, че пилотите са на границата на нервен срив, а някой от тях крещи: “Дяволите да го вземат, ако летяхме на запад, щяхме да попаднем у дома!” А после гласът на Тейлър: “Домът ни е на северо-изток…” Първата уплаха преминала, а от самолетите забелязали някакви острови. “Под мен земя, пресечена местност. Уверен съм, че това е Кис…”

Наземните служби също засекли изчезналите и се появила надежда, че Тейлър ще се ориентира… Но всичко се оказало напразно. Настъпила тъмнина. Излетялите звена, в търсене на изгубените самолети се върнали без нищо (а още един самолет изчезнал в това време).

Още се водят спорове върху последните думи на Тейлър. Радиолюбители са успяли да чуят: “Изглежда, като че ли ние … ние се спускаме в бели води … ние напълно сме се заблудили…” По свидетелста на репортера и писателя А. Форд, в 1974г., след 29 години, един радиолюбител споделил такава информация: Като че ли последните думи на командира бяха “Не ме следвайте… Те изглеждат като пришълци от Вселената…” (“Зад граница” 41-1975, с.1 . По мое мнение, последната фраза навярно е измислена или е интерпретирана по-късно. До 1948 г. хората в подобна ситуация, почти сигурно биха употребили израза “пришълци от Марс”. Даже на заседание на Комисията по разследването на това произшествие впоследствие, се появила фразата: “Те изчезнаха така безвъзвратно, все едно са излетяли за Марс!” Едва ли Тейлър би използвал малко популярното “Вселена”, още повече, че по онова време за пришълци от там дори фантастите не помисляли.

След делото за изчезването на 5-те самолета, “като гъби след дъжд” започнали да изникват нови истории с печален край. На бермутолозите не стигали “обичайните” изчезвания, за това в ход били пуснати недомлъвки и лъжи, в резултат на което, към броя на жертвите на триъгълника били включени съдове, потънали по съвсем тривиални причини (през 1924 г. японския кораб “Раифуку-Мару”, около който изникнали множество легедни, претърпял катастрофа поради силен ураган; при тримачтовата шхуна “Стар ъф пис” за един миг е потънал взривеният двигател). Не липсвали и истории, станали извън района на бермудския триъгълник (тримаранът “Тинмут Електрон“ през 1989 бил напуснат от екипажа си, но на 1800 мили от триъгълника и т.н).

Понастоящем, протоколираните случаи на изчезване на кораби едва ли достигат 10-15% от това, което жълтата преса е публикувала. Бедата е в това, че да се ориентираш в тези случаи е практически невъзможно, защото това тайнствено “нещо” не оставя свидетели. Но е възможно да се “попитат” немите свидетели на трагедиите - магнетофонни ленти, записи от показанията на радарите, докладите от службите по разследванията и т.н. И така, да се върнем на изчезването на 19-звено. Именно на това събитие, независимо, че има много по кървави и многобройни трагедии на Бермудите, си струва да се обърне внимание, дори и само защото е класика.

И така, първият и безспорен извод, налагащ се след прослушване на записите от радиовръзката е, че пилотите са се натъкнали във въздуха на нещо необичайно и странно. Тази среща е била първа не само за тях, но вероятно, за подобно нещо не са чували и техните другари и колеги. Само с това може да се обясни странната дезориентация и паника в обичайна рутинна ситуация. “Океанът има странен вид, появи се бяла вода, стрелките на приборите се въртят ” - съгласете се, че това може да уплаши всеки друг, но не и опитни пилоти, които навярно и друг път са попадали в екстремни ситуации и са намирали верния курс над морето. Още повече, че са имали прекрасна възможност да се върнат на брега - достатъчно е било да обърнат на запад и тогава самолетите за нищо на света не биха пропуснали огромния полуостров.

Тук и стигаме до основната причина за паниката. Бомбандировачите, в пълно съответствие със здравата мисъл и по препоръка от земята, приблизително половин час са търсили суша на запад, а после около час - на запад и изток. И не са я намерили. Фактът, че цял американски щат е изчезнал безследно може да подлуди и най-стабилните психически.

За да бъдем справедливи, трябва да да кажем, че в края на своя полет пилотите са видяли земя, но не са се решили да кацнат в плитки води. Визуално, по очертанията на островите Тейлър е определил, че се намират над Кис (югозападно от южния край на Флорида) и даже обърнал на северо-изток към Флорида. Но скоро, под влияние на колегите си, започнал да се съмнява във видяното и се върнал на предишния курс, все едно се намирал по-на изток от Флорида, т.е. там където и трябвало да бъде и кадето са го засекли радарните установки.

Но къде са били в действителност? Доклада на екипажа за наблюдение на Кис бил възприет на земята, като бълнуване на паникьосани пилоти. Пеленгаторите можели да сгрешат до 180 градуса и това се е взимало предвид, но в този момент, на операторите било известно, че самолетите са някъде в Атлантика (30 градуса северна ширина и 79 градуса западна дължина), северно от Бахамските острови и не можело дори и през ум да им мине, че в действителност, изчезналото звено е значително по назапад от Мексиканския залив. Ако това е било така, то Тейлър наистина е можел да види остров Кис, а не “приличащ” на Кис.

Възможно е операторите в Маями да не са съумяли да различат сигналите идващи от югозапад от сигналите идващи от североизток. Тогава тази грешка е струвала живота на пилотите. Изглежда, търсейки напразно суша на запад и изразходвайки всичкото си гориво те са се приводнили и потънали, докато на сушата са ги търсели на изток. През 1987 година именно там в шелфа на Мексиканския залив е бил открит един от “Ивенджърите” построен четиридесетте години! Не е изключено, останалите четири също да са някъде наблизо. Остава въпросът: По какъв начин самолетите са успяли да се придвижат незабелязано от всички на разстояние седемстотин километра назапад?
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:07ч.

Дяволският триъгълник

Има нещо ужасяващо във факта, че в едно относително малко водно пространство са изчезнали стотици кораби с екипажите си и десетки самолети.

Бермудският триъгълник е един от морските пътища с най-печална известност. Атмосферните условия за навигация там са ужасни, а пилотите на самолети и капитаните на кораби не са безгрешни. Има нещо ужасяващо във факта, че в едно относително малко водно пространство са изчезнали стотици кораби с екипажите си и десетки самолети.

Така например, на 5 декември 1945 г ескадрила от пет американски изтребителя изчезва безследно в района на “дяволския” триъгълник. Подобна е и съдбата на танкера “Мърин Сълфър Куин” с водоизместимост 16 500 тона, който също необяснимо изчезва на 6 февруари 1954 г.

Към тези обезпокояващи факти се причисляват и изчезналите екипажи, само екипажи, докато самите кораби, рано или късно са били намирани. Първият отбелязан от хрониките подобен факт датира от 1881 г. Корабът “Елън Остин” намерил в открито море шхуна с неизвестно име, от която изчезнали екипажът и всички инструменти. Затова пък останали недокоснати запасите от храна. По-късно по време на буксиране на шхуната изчезнали двама моряка от екипажа на “Елън Остин”.

Списъкът се удължава непрекъснато. На 5 декември 1946 г., точно година след изчезването на споменатата ескадрила изтребители, на юг от Маями била намерена шхуната “Сити Бел”. Два дни преди това тя напуснала един от Бахамските острови с екипаж и пасажери, наброяващи общо 32 души Шхуната била безлюдна. От хората нямало никаква следа.

Съществуват няколко хипотези, които се опитват да обяснят честотата на катастрофите и изчезванията в Бермудския триъгълник. Такива са хипотезите за смущенията в гравитационното поле и за инфразвуковете.

Загадъчните изчезвания на морски съдове и самолети в района на Бермудския триъгълник могат да бъдат обяснени с изпускането на метан от океанските дълбини.

Такова обяснение на загадката на “Дяволския триъгълник” дават австралийски учени от университета в Мелбърн.

Според специалистите на океанското дъно се намират обширни наслоения от кристализирал метан. Ако нещо въздейства на тези наслоения, то газът започва да се издига и плътността на водата намалява, което довежда до появата на гигантски водовъртежи.

За проверка на теорията си учените потапят макет на кораб в резервоар с вода и на дъното му поставят балон с метан. В радиуса на издигащите се към повърхността газови мехури, корабът потъва към дъното.
Дейвид Мей и Джоузеф Монаган от университета в Австралия доказват, че гигантските мехури, образувани от наслоенията на метан могат наистина да потопят кораб.
Изследвания на дъното на Северно море (между Великобритания и континентална Европа) доказаха наличието на големи количества запаси от метанови хидрати. На дъното са открити и останки от морски съдове.

Вероятно корабите потъват при появата на гигантски газови мехури, които ги обръщат. При достигане на повърхността мехурите експлодират и “взривът” преобръща кораба. Корабът се намира в безопасност, ако е достатъчно далече от експлодиралия мехур. При пръсване на мехура се образува водовъртеж, в чиито център потъва плавателният съд.

Изпускането на метан оказва негативно влияние и на прелитащите самолети. Гъстите метанови облаци водят до недостига на кислорода и двигателите на самолетите отказват.
Резултати от изследване, проведено от учени от Великобритания и Норвегия, доказват, че на дъното на Северно море има находища от природния газ метан. Поради голямата дълбочина метана е в твърдо състояние, във вид на т. нар. “хидрати”.
В случай на природен катаклизъм (земетресение, подводно изригване или застъпване на земните пластове) “хидратите” рязко преминават в газообразна форма, превръщайки се в “гигантски облак”, който се издига към повърхността на морето.
Ако в този момент горе се намира плавателен съд, той неименуемо ще потъне. Не е изключено именно това явление да е обяснението на загадката на “Дяволския триъгълник”.
Все още не е известно точното местоположение на залежите от природен газ.

През юли 1963 г. в района на Бермудския триъгълник изчезва двадесетметров риболовен кораб, който плава при съвсем ясно време от Кингстън (Ямайка) за остров Педро-Кис. На него пътуват 40 човека. Корабът с екипажа изчезва безследно. Спасителни експедиции откриват отломки от плавателния съд и предмети, принадлежащи на членовете на екипажа.

На 28 август 1963 г. от авиобазата “Хоумстед” във Флорида едновременно излитат два самолета тип КС-135. Маршрутът им минава над Атлантическия океан. КС-135 е военният вариант на Boeing-707. Самолетите от този тип се използват като летящи танкери за зареждане на гориво на други самолети във въздуха.
Около следобед, когато самолетите се намират на разстояние 1200 км. североизточно от Маями и 450 км. западно от Бермудските острови, те изпращат стандартно съобщение, след което замлъкват завинаги. В района, от който те съобщават за последен път своето местоположение, са намерени техни отломки. Официалната версия е, че двата самолета са се сблъскали във въздуха. Странното обаче е, че това отново става в района на Бермудския триъгълник.

На 10 юли 1969 г. между Бермудските и Азорските острови е открита тридесетметровата яхта “Тинмут Електрон” без екипаж. Тя принадлежи на Доналд Кроухерст, участник в много състезания с яхти.

Самолет с десетчленен екипаж на борда изчезва на 6 юни 1965 г. в района на Бахамските острови. Инцидентът става на около 400 км. на изток от Маями. Самолетът излита от авиобазата “Хоумстед” във Флорида и трябва да кацне на острова Гранд Терк. До довършването на полета остават 45 минути, когато самолетът, заедно с екипажа, тайнствено
изчезва.

Загадъчно произшествие става по време на великденските празници през 1967 г. Двама души напускат Маями Бийч с малка яхта. Техни приятели разказват, че двамата са искали да се порадват на празничните фойерверки над града от открито море. След известно време те съобщават по радиото, че са се натъкнали на риф и са повредили яхтата си. Спасителният катер получава координатите и пристига на мястото след 15 минути, но не намира никого. Обявена е тревога, търсенето не дава никакви резултати. Не са открити нито хората, нито яхтата, нито дори някакви отломки - всичко изчезва без следа.

На 21 май 1968 г. около полунощ атомната подводница “Скорпион” съобщава на базата в Норфолк своите координати. Тя се намира недалеч от Азорските острови, и се прибира от Средиземно море, където е плавала във флота на САЩ.
Това е последното й съобщение, подводницата изчезва.

На 10 юли 1969 г. между Бермудските и Азорските острови е открита тридесетметровата яхта “Тинмут Електрон” без екипаж. Тя принадлежи на Доналд Кроухерст, участник в много състезания с яхти. Версията е, че Кроухерст се е самоубил, скачайки в морето. Но това отново се случва в района на “Дяволския триъгълник”!

През април 1971 г. от форт Лодърдейл отплава товарен плавателен съд с водоизместимост 2000 т., който пътува към Венецуела. Корабът принадлежи на компанията “Ориноко”. На 5 април капитанът съобщава,, че плавателният съд се намира в района на Бахамските острови. По-късно връзката е прекъсната. По-нататъшните издирвания не откриват никакви следи.....
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:13ч.

КЪДЕ СЕ Е НАМИРАЛА ОСТРОВНАТА ДЪРЖАВА МУ
И КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО С НЕЯ – ТАЙНИТЕ НА АТЛАНТИДА


Някои смятат, че в Тихия океан някога е имало островна държава с име МУ – един истински рай на Земята. Може би там се е намирала градината Едем, за която се разказва в Библията.
В съчиненията на Платон се споменава за потъналия континент Атлантида, обвит в легенди и митове. Но изглежда той не е единственият, потънал по загадъчен начин. Много по-рано такава съдба е имала и островната държава МУ.
През 1926 година англичанинът Джеймс Чърчуърд, живял дълго време в Индия, издал книгата “Изчезналият континент”.
“Градината Едем не се е намирала в Азия, а на потънал континент в Тихия океан. Митът за седемте дни и седемте нощи не произлиза от земите на Нил или долината на Ефрат, а от потъналия във водата МУ – люлката на човечеството”.
По-нататък Чърчуърд пише, че открил множество текстове, от които може да се заключи, че преди 50 хиляди години тази изключителна страна с нейните около 64 милиона жители е създала цивилизация, изпреварила съвременната ни култура в много отношения.
Ексцентричният Чърчуърд всъщност не бил първият разпространител на легендата за МУ. През 1864 година френският учен Абе Чарлз Етиен Бразьо де Борбург случайно попаднал на изследване за културата на маите, както и на една рядка книга. Той твърди, че в нея става дума за страна, разрушена от изригнал вулкан, а след това залята от океана.
По онова време съобщението на Бразьо предизвикало голям интерес. Днес е известно, че преводът му е фалшифициран текст. Изследването, което той открил в архивите на Мадрид, било написано от испанския свещеник Диего де Ланда (около 1560 година), проявил голям интерес към културата на маите. Той изследвал тяхната сложна писменост и съставил азбука, показана в книгата му “История на Юкатан”. С помощта на този текст и окрилян от фантазията си, Бразьо “превел” половината от “Тро Кортезианус”, съхранявана в Мадрид.
От 750-те знака на маите до днес са разчетени само означенията за числата, данните за времето и имената на божествата и владетелите. В ръкописите на маите, в превод на Бразьо, много често се появявали два знака, наподобяващи “М” и “У” (азбуката на маите, съставена от Диего де Ланда). Той просто ги съединява и по този начин дава името на потъналия континент – МУ.
Следващата глава от историята на МУ написва един сънародник на Бразьо, известният лекар и археолог Аугустус льо Плонжон.
Той е откривателят на руините на маите върху полуостров Юкатан, където живял дълги години със съпругата си Алис. Дори направил собствен “превод” на Коденс Троано, опирайки се върху текста на Бразьо и на собствено тълкуване на стенните изображения от руините на град Чичен Итца.

Кралицата МОО

Льо Плонжон създава фантастична картина за живота на МУ. Принцовете Кох и Аак съперничели за ръката на сестра си Моо, кралицата на МУ. Принц Кох излиза победител в борбата, но ревнивият му брат го убива. Когато семейната драма достига връхната си точка, островът започва да потъва. Кралица Моо, заедно с дворцовата си прислуга, избягала през морето и стигнала в Египет, където намерила нова *** и живяла под името Изис. В памет на принц Кох тя наредила да бъзе изграден сфинкс.
Льо Плонжон смята, че мнозина от останалите живи обитатели стигнали до Южна Америка. Там на полуостров Юкатан описали своята история и издигнали величествени храмове на своите владетели. Археологът подкрепя тезата си с приликата между писмените знаци на маите и египетските йероглифи. Това мнение обаче не се споделя безспорно от специалистите.
В превода на льо Плонжон за континента МУ се казва: “Два пъти разтърсен от изригващия вулкан, изведнъж той изчезна през нощта, заедно с 64-те си милиона обитатели, без да остави следи”.
Както Бразьо, така и Льо Плонжон смятат, че МУ и АТЛАНТИДА са един и същ континент.

Тайни архиви

Най-голямо признание предизвикали теориите на Джеймз Чърчуърд. От различни източници и преди всичко от текстовете върху множество плочи той извежда легендата за МУ. Първите текстове открил в индийски храм, в който първосвещеникът го учел да разчита надписите на стените в продължение на две години.
Първосвещеникът споделил, че в секретния архив на храма се съхранявали и други тестове. Чърчуърд го убедил да му ги даде. Били съставени от същите знаци и в тях се разказвало за сътворението на света и човека в континента МУ. Чърчуърд нарекъл текстовете “Плочи от Накаал”.
Още повече факти за съществуването на МУ представили около 2500 каменни предмети, открити от американския инженер Уилям Найтън в Мексико. Те произхождат от ацтеките и от други стари мексикански народи. Никой не успял да ги разчете. Според Чърчуърд съдържали символи, създадени на континента МУ, както и извадки от свещените тайни текстове върху “Плочите от Накаал”. По тях Чърчуърд съставя подробна история на потъналия континент.
На континента живеели десет племена, ръководени от крал Ра Му. Земята била покрита със сочни ливади и плодородни полета, с реки и гористи хълмове, пълни с пеперуди, колибри, слонове.
Според Чърчуърд на МУ живеели човешки раси с жълта, кафява и черна кожа. Доминирала обаче белокожа раса “твърде красива, с големи черни очи и права тъмна коса”. По неговите описания, МУ представлявал идиличен рай. В тихите вечери празнично пременените мъже и жени се разхождали с увеселителни кораби и се радвали на щастлив живот. Но в определен момент щастието отлита. Южната част на острова била разтърсена от земетресения и вулканични изригвания. Много селища били изравнени със земята и мощни водни маси залели сушата. Най-сетне трусовете спрели, хората успели да възстановят жилищата и ежедневието на острова. Но окончателната катастрофа предстояла. Когато настъпила, почти всичко било унищожено.
Описанието на Чърчуърд за потъването на континента сякаш е разказано от очевидец. Цялата суша “се повдигала и спускала в ритъма на морските вълни” . След това “нещастният континент с гръм и трясък потънал в морето: все по-дълбоко в бездната на ада като в огромен горящ котел” .
Но и тази катастрофа не довежда обвития в легенди континент до пълно изчезване. При по-раншни земетресения се образували планини от лавата, които и до днес се показват от морето – доказателство за съществуването на континента. Ако повярваме на Чърчуърд, тези някогашни планини са островите в Тихия океан, на които отделни жители на МУ се спасили. Останали без покрив, храна и облекло, тези някогашни мирни хора се превърнали в канибали. Около 1000 години по-късно подобна съдба сполетяла и Атлантида.
Защо тази история се възприема от мнозина за достоверна? Може би защото тя предлага известно обяснение на необясними дотогава загадки. Чърчуърд пише: “Върху някои острови на южното море, по-специално на Великденските, Мангая, Тонгатап, Понапе, Ладронските острови и Марианите и днес се намират останки от съоръжения, които ни връщат назад във времето, когато е съществувал континентът МУ. В Юкатан има останки от храм с надпис, разказващ за западните страни, от които сме дошли ние. Също и великолепната пирамида, югоизточно от Мексико сити, според надписа е била построена в памет на унищожаването на тези страни на Запада”.
Експедицията на Кон Тики от Тур Хайердал, както и по-късни изследвания на Великденските острови дават основание да се заключи, че между жителите на тези тихоокеански острови и Южна Америка би могло да има културни и търговски отношения.
Колкото и убедително да звучи легендата за континента МУ, никой не би могъл със сигурност да каже, че някога е съществувал.



П.П. Една от теориите за съществуването на потънал в Тихия океан континент се намира в записките на нюйоркския лекар и медиум д-р Нюброуг. През 1882 година под диктовка той издава книгата “Оаспе – космогонична библия от думите на Йехова и неговите ангели”. В нея се казва, че хората се появили на земята преди 72 хиляди години. Една карта показва как е изглеждала нашата планета преди потопа. На нея се вижда триъгълен континент с име Пан, който потънал преди 24 хиляди години във водите на Тихия океан. Нюброуг счита, че в началото на ХХІ век континентът ще изплува отново. Ако на него се открият стари текстове, те вероятно могат да се разчетат чрез съставения от него речник.





Канарските острови са част от Атлантида

Това е една от хипотезите за архипелага, който се намира в Атлантика близо до африканския континент. Произходът на местните синеоки гуанчи си остава най-голямата загадка за историците и до днес


Канарските острови принадлежат на Испания, но се намират далече от Иберийския полуостров - в Атлантическия океан, срещу африканското крайбрежие на Мароко. Това са седем големи острова - Гран Канария, Тенерифе, Фуертевентура, Лансароте, Палма, Гомера и Йеро, а също и дузина по-малки най-често ненаселени. Общата им площ е 7000 кв. км. Островите са разположени близо един до друг на разстояние от 20 до 60 км, а от Фуертевентура до брега на Африка има само 115 км. Гран Канария е главният остров на архипелага. Островът има кръгла форма. На картата той изглежда като "котешка муцуна, но само че с едно ухо". "Ухото" на североизток е малкият полуостров Ислета. Великият откривател Колумб е посетил островите на път за Новия свят през 1492 г. На остров Палма се намира най-дълбокият кратер на земята Ла Калдера От скалистия му ръб до дъното има повече от два километра. Една от забележителностите на остров Гран Канария е кратерът Бандама, широк над 1 км и дълбок около 200 м.
В древността наричали Канарските острови "Острови на благоденствието" и "Щастливите острови". Първите чужденци в по-ново време се появили тук в края на XIV в. Те заварили местно население, наречено гуанчи - високи, стройни, синеоки хора със светли коси, както и огромни глутници от диви кучета, които местните използвали за храна. Видели и особенa порода птички които после в Европа били наречени канарчета по името на островите. Колкото и да е несправедливо обаче, Канарските острови носят името си не от милата птичка, а от кръвожадните кучета (на латински "канис"). Гуанчите са най-голямата загадка за археолозите и до днес. До идването на европейците те населявали всички острови, говорели сходни наречия, но нямали никакви предания за произхода си. Живеели като първобитни хора в пещери, не познавали металите, а ползвали каменни оръдия. Имали обаче добре изградена обществена система с крал, аристокрация, простолюдие. Те балсамирали труповете на умрелите както египтяните. Явно било, че са заселили островите от някой континент (Европа или Африка), но учудването на европейците било голямо, когато узнали, че гуанчите нямат никакви мореходни познания. На островите нямало нито една-единствена лодка, с която да достигнат до съседния остров на хоризонта, а камо ли да преодолеят разстоянието до континента! С изучаването на гуанчите се заели през XVI-XVII в., когато те били окончателно изтребени от нашествениците или са били вече окончателно смесени с пришълците. Изказали се предположения, че са от финикийски, картагенски, египетски, иберийски и даже от американски произход. Има хипотеза, че Канарските острови са остатъци от прочутата Атлантида и че гуанчите са потомци на нейното население, та затова нямат флота... Уви, последната хипотеза няма никакво покритие - безспорно е доказано, че островите са се издигнали над водата, а не са част от потънала суша. И днес няма еднозначен и общовъзприет отговор на загадката. Само където все още по островите се срещат, наред с дребните смугли испанци, високи, снажни, синеоки хора със светли коси. И всеки местен жител непременно ще ви обърне внимание и ще ви каже: "Виж, това е истински гуанча!"
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:33ч.

ТРОЯ

В дълбока древност, великият гръцки поет Омир описва в епическата си поема "Илиада" събитията, които са се случили по време на Троянската война. Войната започнала защото Парис, син на Приам, царят на баснословно богатата Троя, прелъстил и отвлякъл хубавата Елена,жена на спартанския цар Менелай. Тогава Менелай, заедно с брат си Агамемнон, легендарният цар на Микена и Аргос, събрал великите герои на древна Елада Ахил, Одисей, двамата Аяксовци, Диомед, Филоктет, Нестор и много други. Начело с Агамемнон, те обсадили Троя с многохилядната си войска. Така започнала Троянската война, която продължила цели десет години. Поради напредналата възраст на цар Приам, войските на Троя предвождал най-големият му син Хектор. В безсмъртната си поема Омир описва кръвопролитните битки пред непревзимаемите стените на Троя и възпява подвизите на древните герои. Разказва за чутовния двубой между Ахил и Хектор, след смъртта на Патрокъл, най-добрият приятел на Ахил, убит от Хектор. Когато Ахил побеждава и убива Хектор, завръзва тялото му за колесницата си и влачейки го в прахта, обикаля триумфално около стените на Троя, всявайки ужас в защитниците й. Описва смъртта на Ахил, убит от Парис, който го прострелва в петата - единственото уязвимо място на тялото му. Описва и превземането с хитрост на непристъпната Троя, благодарение на дървения кон, измислен от царят на Итака Одисей "хитроумни". След падането на Троя, градът бил оплячкосан и опожарен. Почти всички троянски герои загинали, а жените и децата им били отведени в плен. Менелай простил прегрешението на Елена и след дълги странствания се върнали отново в Спарта. Дълги били странстванията и приключенията на Одисей, които Омир описва в другата си безсмърна творба "Одисея".



По следите на "Илиада"

Така завършила тоянската война и времето постепенно скрило от очите на хората руините на цветущия град. И може би той нямало да бъде открит и до днес, ако през 1829 година едно малко седемгодишно момче в Германия не получило от баща си за Коледа "Илюстрована история на света" от Йерер. На една от илюстрациите бил изобразен древногръцкият герой Еней, бягащ от опожарената Троя, носейки на рамо немощния си баща, следван от невръстния си син. Силно впечатлено от изобразените руини на могъщите крепостни стени и вличествените Скайски порти, детето молело непрекъснато баща си да му разказва за битките на Омировите герои. Старият пастор-хуманист разказвал за Парис и Елена, за Ахил и Хектор, за троянската война и гръцките богове. Впечатлено от разказите момчето заявило въодушевено: "Един ден, когато порасна, ще намеря Троя и царските съкровища". Това момче бил известният германски археолог Хайнрих Шлиман*, който след около 40 години действително открил Троя, а по-късно - Микена и Тиринт, както и наистина безценни златни съкровища. Юношеството на Шлиман не било леко. Той бил принуден да припечелва за прехраната си като чирак във Фюрстенберг, а по-късно като канцеларски служител в Амстердам. В бедната си таванска стаичка започнал да изучава чужди езици по система, измислена от самия него. За две години се научил да пише и говори на английски, френски, холандски, испански, португалски и италиански. По-късно научил и руски, шведски и полски. Какъвто успех имал при изучаването на езици, такъв имал и в търговията. Независимо от търговските му успехи, които го направили изключително богат и влиятелен човек, нито за миг не забравял детската си мечта - да посети земите на Омировите герои, да ги изследва и да открие древната Троя. През 1856 година овладял за шест седмици гръцки, а след още три месеца и старогръцки език. Така през 1863 година, благодарение на огромното си богатство, се оттеглил от търговията, за да осъществи мечтата си. При осъществяването й обаче, Шлиман се опълчил срещу целия научен свят, заявявайки, че вярва безпрекословно на всяка дума на Омир, пренебрегвайки писанията на учените, които се съмнявали както в действителното съществуване на поета, така и в достоверността на писанията му, причислявайки ги към митологията. Това не разколебало Шлиман, който знаел, че неговата вяра споделяли и Херодот и Тукидит, които смятали Троянската война и участниците в нея за действителни. Така, осланяйки се на огромното си богатство и "Илиадата" на Омир, Шлиман потеглил към древните земи. Вярвайки на написаното от древния поет, той отхвърлил твърдението на съвременните учени, че евентуалното местонахождение на Троя е около турското селце Бунарбаши. Всичко, което описвал Омир, противоречало на това твърдение - и отдалечеността от морето, където би трябвало да стоят закотвени гръцките кораби (три часа път), и неподходящия терен за водене на битките описани в "Илиада" и т.н. и т.н. На два и половина часа път от Бунарбаши обаче, в близост до морския бряг, Шлиман открил квадратно плато с дължина на всяка страна 233 метра, наречено Хисарлък. Съпоставяйки информацията от литературното произведение, с това, което виждали очите му, той бил убеден, че е намерил Троя.



Откриването на Троя

През март 1870 година започнал разкопките и резултатите не закъсняли. Оказало се, че под земния слой в този хълм били скрити пластове от развалини, обитавани в различни времена от различни народи. Търсейки древната Троя, Шлиман открил първоначално седем, а по-късно още два погребани града. Във втория и третия пласт отдолу били разкрити следи от пожар, както и останки от могъщи крепостни стени и масивна порта. Шлиман решил, че това са останките на Троя и самата Скайска порта. Така при продължаващите разкопки били намерени истински съкровища от научна гледна точка. На 15 юни 1873 година - ден, който бил определен като последен за разкопки, Шлиман наблюдавал работата на работниците, когато изведнаж забелязал блясъка на злато. Веднага освободил недоумяващите работници, опасявайки се от безредици, щом видят златните предмети. Извадил ножа си и без да се притеснява от вероятността да бъде затрупан от надвисналите заплашително каменни маси, започнал да копае като бесен. Това, което открил било съкровище с неоценима стойност. Неусетно се трупали накити и скъпоценни предмети - брошки и диадеми, огърлици и блюда, украшения и филиграни. Златото, скъпоценните камъни и слоновата кост засияли с мек блясък, след като лежали погребани цели 3000 години. Така Хайнрих Шлиман, незабравящ детската си мечта и воден от вярата си в достоверността на написаното от Омир, доказал правотата на твърденията си и осъществил целите си - Троя била открита.


Митология и историческа информация:
Троя е древен град в Северозападна Мала Азия, в местността Хисарлъка (днес в Турция). Достига разцвет през III хилядолетие пр. Хр., но след множество войни и природни катастрофи е разрушен в края на 13 или началото на 12 в. пр. Хр. Според поемите на Омир "Илиада" и "Одисея" Троянската война се води около началото на 13 в. пр. Хр. между древните гърци (ахеите), начело с Агамемнон, и Троя, чиито войни са предвождани от Хектор, син на Приам. Агамемнон е цар на Микена и Аргос. Син на Атрей, брат на Менелай. Принася в жертва дъщеря си Ифигения, за да усмири гнева на Артемида и да престанат ветровете, спиращи гръцките кораби. След 10-годишната обсада на Троя се завръща, но е коварно убит от съпругата си Клитемнестра. Троя е превзета от ахеите благодарение на хитростта на Одисей, който използва "Троянския кон". Това бил огромен дървен кон, който гърците използвали за превземането на Троя с хитрост след неуспешната обсада. Построен е по съвета на Одисей. В утробата му се скриват гръцките герои и Синон подбужда троянците да го приемат в града. Напразно прорицателката Касандра и Лаокоон предупреждават за опасността. През нощта скритите войни отварят градските врати и гърците превземат Троя. Одисей е цар на остров Итака, герой от Троянската война. След войната странства дълго по море и преживява много приключения. Археологическите разкопки показват, че около 1275 пр. Хр. Троя е била разрушена след продължителна обсада. Открита е през 1870 при археологически разкопки от Х. Шлиман. Има 9 археологически пласта - от укрепено селище, основано през IV хилядолетие пр. Хр. (Троя I), до последното обикновено поселище (Троя IX) около 400 пр. Хр.

*ШЛИМАН, Хайнрих (1822-90)
Германски археолог, полиглот. Търговец на едро (до 1863), през 1868 заминава за Гърция. Открива (1869) местонахождението и разкопава Троя, по-късно - Микена и крепостта в древногръцкия град Тиринт.




МИКЕНА


Една от най-трагичните и кървави истории на древна Елада е историята на завръщането и смъртта на цар Агамемнон след десетгодишната обсада на Троя. Докато предводителят на гърците (ахейците) Агамемнон воювал пред могъщите стени на Илион (Троя), коварният цар Егист прелъстил съпругата му Клитемнестра и двамата решили да го убият. Егист поставил съгледвачи, за да го уведомят за завръщането на нищо неподозиращия съпруг. Щом се появил Агамемнон, пратеници на Егист го поканили заедно с приближените му на пиршество. В разгара на празненството хората на Егист се нахвърлили върху изненаданите гости и ги убили. Едва след осем години възмажалият син на Агамемнон, Орест се завърнал в Микена и успял да отмъсти, като убил майка си Клитемнестра и Егист - убийците на баща му. Но Микена не била известна само с кървавите събития, които се разиграли тук. Според Омир Троя била богата, но Микена била още по-богата, наречена ненапразно "златообилна". Очарован от несметните съкровища, които открил при разкопките на Троя, известният германски археолог Хайнрих Шлиман, привлечен от мълвата за приказните богатства на Микена, се отправил към Аргос и Коринтския провлак, за да ги търси. И този път той отхвърлил теориите на съвременните учени и позовавайки се единствено на текстовете на Павзаний, както се осланял единствено на Омир при търсенето на Троя, започнал своята дейност. За разлика от Троя, чието местонахождение първо трябвало да се установи, мястото, където се е намирала Микена било вече уточнено с пълна сигурност. При търсенето на гробниците на Агамемнон и убитите заедно с него приятели, Шлиман смело отхвърлил твърденията на безспорните авторитети в археологията Додуел и Курциус, които смятали, че мястото им според Павзаний е извън крепостните стени. Шлиман решил, че тълкуването на древните текстове е неправилно и започнал разкопките на 7 август 1876 година вътре в крепостта и отново се оказал прав.


Съкровищата на Микена

След време били разкрити девет шахтови и куполни гробници. Находките, които последвали превъзхождали по красота и качество на изпълнението всичко, което бил намерил в Троя. Тук имало фрагменти от фризове, рисувани вази, глинени статуетки и орнаменти от гледжосана глина. Телата и оръжията, намерени в гробниците били буквално отрупани със злато и скъпоценности. Тук имало множество диадеми от чисто злато, златни лаврови венци, изображения на лъвове и други животни, войни, грифони, елени, корони, розетки, брошки и игли за коса, скиптри, купи и кутии от злато и алабастрови украшения.Най-важната находка обаче били златните маски и нагръдници, които според поверието били предназначени да предпазват знатните покойници от всякакво външно вмешателство. Чертите на лицата, изобразени на маските били толкова индивидуални, че без каквото и да е съмнение било ясно, че това са портрети на мъртвите. При разкопките в Микена били намерени скъпоценни предмети, описани на 206 страници. Така Шлиман, независимо от някои допуснати грешки, отново доказал правдивостта на писанията на Омир и Павзаний и откривайки безценните съкровища, както в научен, така и в материален смисъл, дал на света изключително важни сведения за културата, която лежи в основата на европейската цивилизация.



Митологична и историческа информация:
Древен град в Арголида (Пелопонес), център на критско-микенската култура, която се отнася до историята и цивилизацията на западното (Микена, Тиринт, Пилос, Аргос, Беотия) и източното (Троя, Анатолия) крайбрежие на Егейско море и по островите му (Цикладски архипелаг, Мелос, Крит, Кносос, Фестос, Малия) през III–II хилядолетие пр. Хр. Запада от нашествията на ахеи (Крит) и дорийци (Микена). Според местното самостоятелно развитие се дели на минойска (център Крит, по името на легендарния цар Минос), хеладска (континентална Гърция, Микена), цикладска (гръцките острови) култура. Пръв открива нейни паметници Х. Шлиман. Високо развитие на медната металургия, търговия с обсидиан, културно посредничество между Мала Азия, Египет и Европа (цикладска култура). Развитието на обществените отношения довежда до създаване на държавна организация - началото на II хилядолетие пр. Хр., поява на особен тип йероглифна писменост (глинени таблички с надписи, Пилос); строителство на градове, крепостни стени от огромни каменни блокове (циклопски градеж), подземни гробници толоси, дворци, богата украса от стенописи и релефи (царски дворец - т.нар. Лабиринт в Кносос), развитие на бронзовата металургия, идолна пластика, поява на ръчното грънчарско колело, богато изрисувани глинени съдове. През III хилядолетие пр. Хр. - основано селище, през II хилядолетие пр. Хр. - столица на държавата на ахеите. Пълен разцвет през 15-13 в. пр. Хр. Около 1200 пр. Хр. - унищожена от пожар. При разкопките, направени от Х. Шлиман са открити крепостната стена (циклопска зидария) с "Лъвската порта", дворецът, шахтови гробници (толоси), сгради, златни маски, златни и сребърни съдове, оръжия и др. През 1952 са открити глинени таблички с линейна писменост.
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:33ч.

Месопотамия
Древните гърци наричали Месопотамия (превежда се като Междуречие или Двуречие) земите, разположени между величествените реки Тигър и Ефрат. Тази област се простирала от планините на Армения на север до Персийския залив на юг. На запад граничела със Сирийската степ, а на изток - с планинските възвишения на Западен Иран. Благодарение на разливите на Тигър и особено на Ефрат, подобно на тези на Нил в Египет, по тези земи с богата почва, възникнала една от най-древните цивилизации. Реките били особено важни не само като източници на влага, необходима за развитие на земеделието, но и като транспортни канали, свързващи Месопотамия със съседните страни. В началото на II-то хилядолетие пр. Хр. започнало обединение на почти цялата област около град Вавилон. В продължение на около 2000 години, след това обединение, Вавилон останал важен икономически и културен център, не само на Междуречието, но и в целия древен свят.



ХРОНОЛОГИЯ:

РАНЕН ПЕРИОД - От 7-мо до 4-то хилядолетие пр. Хр. бил периода на първобитно-общинния строй в земите на Месопотамия.
ШУМЕР - В началото на 3-тото хилядолетие пр. Хр., в южната част се появили градовете-държави: Ереду, Ур, Ларса, Урук, Лагаш, Ума, Шурупак, Исин, Нипур и Киш, на чиято основа възникнало Шумерското царство. Шумерите били древен народ, известен с културата си. И до сега обаче е загадка от къде са дошли по тези земи, макар да се смята, че са се появили от района на днешна Индия или Индонезия. В легендите им се споменават високи планини и остров всред морето - тяхната древна ***, която считали, че е прародина на всички народи. Те коренно се различавали от обкръжаващите ги народи и най-вече по езика, на който говорели. В Шумер се появила за пръв път клинописната писменост (около 3300 г пр. Хр.). Пишели с клиновидни писци върху глинени плочки, които после изпичали. На такива плочки била намерена древната сага за легендарния Гилгамеш, който в трудни за него моменти, се допитвал до мъдреца Утнапищим. Заради безмерната си почит към боговете, в древни времена Утнапищим бил предупреден за предстоящ потоп. Той се спасил построявайки огромен кораб, на който качил всички земни твари и семейството си. Впоследствие, заради праведния си живот, бил надарен от боговете с безсмъртие. С право се смята, че всъщност той е библейският Ной. Към края си Шумер имал периоди на разпадане, обединение, отново разпадане, докато накрая бил завладян от Акад.



АКАД - От 24-ти до 23-ти век пр. Хр. в центъра на Месопотамия възникнал Акад, който обединил под своя власт Шумер и северните райони на Междуречието. Основател на Акад бил Саргон (Шарумкен), който взел властта с дворцов преврат. Чрез завоевателните войни, които водел, разширил територията и превърнал Акад в най-могъщата държава в Предна Азия. След неговото царуване, поредица от събития довели до западане на Акадското царство и управлението преминало в ръцете на династия от Ур. Тези владетели постепенно възстановили разпадащата се държава, създавайки силното Шумеро-Акадско царство, съществувало от края на 22-ри до началото на 20-и век пр. Хр. В края на този период, вследствие набезите на аморейци и еламити, Акад се разпаднал окончателно.

ВАВИЛОН

През второто хилядолетие пр. Хр. в долината между реките Тигър и Ефрат съществувли няколко държави, всред които се откроявало Вавилонското царство, обединяващо обширни територии. Историята му се дели на четири периода. Първият е "Старовавилонският период" (19-16 в. пр. Хр.) . Тогава царувала първата Вавилонска или Аморитска династия, чийто основател бил Сумуабум. През този период Вавилон достига най-голям разцвет при Хамурапи (1792-1759 г. пр. Хр.). Той бил умел държавник, стратег, организатор и законодател, който издал сборник закони, контролиращ всички сфери на обществения живот. След Хамурапи обаче, настъпва спад на блясъка на Вавилон, а с нападението на хетите през 1595 г. пр. Хр. и последвалото разорение, настъпва краят на управлението на Вавилонската династия и "Старовавилонския" период. Вторият период е "Средновавилонският или Каситски период" (16-12 в. пр. Хр.) , който започва след разгрома на Вавилон от хетите. Каситите навлезли в Месопотамия след смъртта на Хамурапи. Те възприели богатата вавилонска култура и каситската аристокрация постепенно се сляла с вавилонската. В този период започва обаче зависимостта на Вавилон от Египет и Хетското царство. Каситската династия завършва окончателно съществуването си по време на войните с Асирия и Елам. Следващият период е "Периодът на упадък и вътрешни борби" (12-7 в. пр. Хр.) . В средата на 12 в. пр. Хр. Вавилон бил завладян от Елам. Постепенно съпротива срещу завоевателите се зародила в град Исин и едва при Навуходоносор I (1126-1105 г. пр. Хр.) нашествениците били изгонени и отново настъпил разцвет. От края на 9-ти в. пр. Хр. до края на периода цялото царство било подложено на нападения и било разрушавано от арамейските племена, Асирия и Елам. Последният период е "Периодът на подем и възраждане" (7-6 в. пр. Хр.) . В началото на 626 г. пр. Хр. избухнало въстание против асирийското владичество, оглавено от Набопаласар, който след утвърждаване на властта си, основал халдейската (нововавилонската) династия. През 612 г. пр. Хр. той нанесъл, с помощта на мидийците и скитите, окончателно поражение на Асирия, като унищожил столицата й Ниневия и възстановил властта на Вавилон над Месопотамия. През 605 г. пр. Хр. завладял Сирия и Палестина. В същата година на престола се възкачил синът на Набопаласар - Навуходоносор II. Той продължил завоевателните походи и последователно присъединил Северна Арабия, превзел Йерусалим и финикийските градове Аскалон и Тир. При царуването на Навъходоносор II настъпил небивал разцвет и възраждане. Тук се намирал огромният царски дворец и главното светилище "Есагил", с дължина на всяка от страните 400 м. Тук бил и седеметажният зикурат (стъпаловидна пирамида) "Етеменанки", с височина 91 метра - прочутата Вавилонска кула, описана в Библията. Тук били "Висящите градини на Семирамида" - едно от седемте чудеса на света. Градът бил опасан от двойна стена, достигаща до 14 метра и ров, пълен с вода. След смъртта на Навуходоносор II, започнали междуособици за завладяване на престола. В същото време край източните граници се появили персите, завладяли вече Мидия и започнали настъпление към Вавилон. Не срещайки сериозна съпротива, през октомври 639 г. пр. Хр. персийският цар Кир II влязъл във Вавилон. Така завършва последният период от историята на Вавилон.



АСИРИЯ

В източната част на Месопотамия още през III-то хилядолетие пр. Хр. възникнало Асирийското царство с главен град Ашур. Историята на Асирия, както и тази на Вавилон, също е разделена на периоди: "Староасирийски период" (20-16 в. пр.Хр.); "Средноасирийски период" (15-11 в. пр. Хр.) и "Новоасирийски период" (10-7 в. пр. Хр.). В началото царството заемало малка територия, а населението му се занимавало главно с търговия. През този период обществената система била робовладелческа. Тогава царството се наричало "Алум Ашур". След няколко успешни военни походи на запад, към Ефрат, на юг, по течението на Тигър и завладявайки северомесопотамските градове, в края на 19-ти и началото на 18-ти в. пр. Хр., Ашур постепенно се превърнал в силна държава, а владетелят й Шамши-Адад I се провъзгласил за "цар". Цялата територия била разделена на окръзи или провинции (халсум), оглавявани от наместници на царя. След Шамши-Адад I обаче, Асирия започнала да търпи поражения от Вавилон, управляван по това време от Хамурапи. Притиснати от обстоятелствата, асирийците влезли в съюз с Египет, за да противостоят на враговете си - Вавилонското, Митанийското и Хетското царство. Този съюз бил особено силен по време на египетските фараони Аменхотеп III и Ехнатон. Така, добивайки мощ, Асирия завладяла някога могъщата Митания, осъществила успешни походи в Сирия, след което нахлула във Вавилон, а по-късно осъществила походи и на север. В 12-ти в. пр. Хр. обаче, поради непрекъснатите войни и разходите за тях, за Асирийското царство настъпил упадък. Едва на границата между 12-ти и 11-ти в. пр. Хр., при управлението на Тиглатпаласар I (1115-1077 г пр. Хр.), тъй като практически заобикалящите я царства били в период на упадък, Асирия успяла да си върне предишното могъщество. След многобройни военни походи били завладяни Северна Сирия и Северна Финикия. В това време обаче, Вавилон започнал да набира сили и водените помежду им войни били с променлив успех. Всъщност Асирия била цивилизация, изградена изцяло на военна основа. Липсата на необходимите суровини и работна ръка, я принуждавали да води непрекъснати войни за набавянето им. Твърде много народи по това време платили висока цена, вследствие унищожителните военни набези на асирийските войски. Но в стремежа си да заграби богатствата на Предна Азия, Асирия срещала съперничеството на Египет, Вавилон и Урарту, което я принуждавало да води продължителни войни с тях. Особено активни при завоюване на нови територии били двама от царете на Асирия: Ашурнацирапал II (883-859 г. пр. Хр.) и синът му Салманасар III (859-824 г. пр. Хр.), насочвайки вниманието си главно на запад, към бреговете на Източното Средиземноморие. В резултат от заграбените многочислени съкровища, асирийците започнали строителство на величествени храмове, дворци и мощни крепостни стени в столицата си Ашур, а след 9-ти в. пр. Хр. продължили тази дейност в новата си столица Калху (Нимруд). През 746-745 г. пр, Хр. след продължителни междуособици, на власт дошъл Тиглатпаласар III, който извършил важни реформи. Разделил територията на Асирия на малки области и намалил прекомерната власт на наместниците си. Създал постоянна, добре въоръжена армия, състояща се от различни родове воски. Създал и организирал военен шпионаж. С армия, достигаща до 120,000 войни, Тиглатпаласар започнал нови завоевателни походи и методично осъществявал преселване на цели народи, с цел - асимилирането им. Само от Сирия били преселени 73,000 души. Наследникът му Салманасар V (727-722 г. пр. Хр.) продължил завоевателната политика, но поради конфликта му с жреците бил свален от Саргон II (722-705 г. пр. Хр.). И той, както и синът му Синахери б (705-681 г. пр. Хр.) водели ожесточени битки за Вавилон. Синът на Синахериб, Асархадон (681-669 г. пр. Хр.) покорил северната част на Арабския полуостров и Египет, като приел титлата "фараон". След него на престола се възкачил Ашурбанипал (669 - 635/627 г. пр. Хр.), който бил изключително умен и образован човек. Говорел няколко езика, умеел да пише, притежавал литературен талант и придобил математически и астрономически познания. Създал огромна библиотека от 20,000 глинени плочки и построил и реставрирал множество храмове и дворци. След смъртта на Ашурбанипал започнал стремителен упадък на Асирия. Вавилон се отделил от Асирийската държава, а след него - Мидия. Съюзявайки се превзели Ашур, а две години по-късно - и Ниневия. Асирийските войски били разбити, аристокрацията - унищожена, градовете - разрушени и населението се смесило с другите народи.
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:33ч.

СЛЪНЦЕТО
нашата дневна
звезда
Прекрасно светиш на небето, ти Атон, вечно жив, дал начало на живота.
ЕХНАТОН, фараон на Египет

Слънцето е най-близката до нас звезда. За древните то е било божество, даряващо живота. Наричали са го с най-различни имена - египтяните Атон, гърците Хелиос, а римляните Сол. Изследването на Слънцето има огромно значение за Земята и представлява ключ за разбиране особеностите на далечните звезди, които не могат да се наблюдават толкова детайлно.

Слънцето представлява практически неизчерпаем източник на екологично чиста енергия за нашата цивилизация, която все още не се използва в големи мащаби. Получената от Земята само за една седмица слънчева енергия може да осигури толкова топлина и светлина, колкото всички запаси от нефт, газ и въглища в недрата на нашата планета.
Най-забележимите обекти върху слънчевия диск са тъмните слънчеви петна. Картината на слънчевите петна не остава постоянна. Големите петна (с размери, превишаващи неколкократно тези на Земята) могат да съществуват няколко месеца, след което изчезват. Има периоди, когато на Слънцето въобще липсват петна, а има и моменти, когато броят на петната е неколкостотин.

Още Галилей - откривателят на петната, обърнал внимание на факта, че те се местят по слънчевия диск. Това се дължи на околоосното въртене на Слънцето с период около 29 дни. Понеже Слънцето е газово кълбо, неговите полярни области се въртят по-бавно, отколкото екваториалните. Разликата в скоростите на въртене на екватора и около полюсите е около 20%.

В телескоп дискът на Слънцето изглежда рязко очертан. В действителност, тъй като Слънцето е газово кълбо, то няма резки граници и плътността му плавно се увеличава с дълбочината.
В ядрото на Слънцето температурата достига 15,106 К. Там в хода на реакциите на термоядрен синтез се генерира неговата енергия. В недрата на Слънцето всяка секунда протичат термоядрени реакции и се отделя толкова енергия, че тя е 10 000 пъти повече от енергията, която е произвело човечеството през цялата история на своето съществуване.
Извън ядрото енергията се пренася от лъчението. Зоната в която става това се нарича зона на лъчисто пренасяне. От там до повърхността енергията се пренася от движението на самото вещество. Горещият газ се издига нагоре със скорост няколко km/s, достига повърхността и се охлажда, излъчвайки светлинната си енергия в пространството. Охладен, газът става по-плътен и потъва обратно надолу, където отново се нагрява. Това циклично движение на слънчевото вещество представлява добре познатата ни конвекция.

Наблюдаемата повърхност на Слънцето се намира непосредствено над конвективната зона и се нарича фотосфера. Тя е дебела само 300 km и в действителност представлява най-дълбоката вътрешна част от слънчевата атмосфера. Фотосферата е хиляди пъти по-разредена от въздуха около нас. Тя се състои от гранули със среден размер около 1000 km, които непрекъснато "кипят" - появяват се и изчезват на всеки 5-10 минути, отстъпвайки място на други. Те са свързани с конвективните потоци отдолу, които изнасят все нови и нови порции горещ газ.

Слънчевите петна са рязко очертани и изглеждат черни на фона на фотосферата. В действителност температурата им е около 4000-4500 К и те имат само 10 пъти по-малка яркост от фотосферата. Слънчевите петна са области от фотосферата, в които магнитното поле е много силно.
Разположеният над фотосферата газ е прозрачен и още по-разреден. Този газ образува външните слоеве на слънчевата атмосфера - хромосферата и короната. Между тях няма рязка граница. Хромосферата е дебела около 1-2.104 km. В нея понякога възникват сложни плазмени избухвания, в които взривообразно се отделя гигантска енергия, еквивалент на едновременния взрив на милиарди водородни бомби. Тези явления се наричат слънчеви избухвания. Плазмата в тях се нагрява до 10-30 млн. К, което поражда силно рентгеново излъчване и мощни потоци от заредени частици.

Над хромосферата на разстояние десетки слънчеви радиуси се простира силно разредената слънчева корона,
която се вижда само по време на затъмнения. Далеч от
Слънцето короната постепенно се разтваря в междупланетната газова среда.

Най-впечатляващите образувания във вътрешните слоеве на короната са протуберансите - огромни дъгообразни плазмени езици, издигащи се на големи височини над слънчевата повърхност.
Те са по-плътни и по-студени от короната. Протуберансите се образуват в областите със силно магнитно поле над слънчевите петна.
Самата корона е много гореща - 106 К и частиците в нея се движат толкова бързо, че гравитационното поле на Слънцето не може да ги удържи. В резултат плазмата в короната се устремява в междупланетното пространство във всички посоки със скорост стотици km/s. Тази плазма наричаме слънчев вятър.

В атмосферата на Слънцето постоянно стават изменения. Променя се средният брой на слънчевите петна и на протуберансите, честотата на слънчевите избухвания и свързаните с тях явления. Тези явления определят степента на активност на Слънцето и проявяват определена периодичност. Активността на Слънцето достига максимум средно веднъж на 11,2 години. За последен път слънчевата активност достигна максимум през 1990-91 г. Следващият ще бъде в началото на ХХІ век.








Какво представлявят?


Астероидите
Астероид - Скални фрагменти, останали от формирането на Слънчевата система.

Астероидите са скални фрагменти, останали след формирането на Слънчевата система преди 4.6 млрд. години. Повечето от тези древни космически отломки, някои от които са наречени от учените малки планети, са разположени на орбити около Слънцето в пояс около Марс и Юпитер (на разстояние 2-3.3 AU от Слънцето). Този регион в Слънчевата система, наречен Астероиден пояс или Главен пояс, съдържа милиони астероиди с размери от размера на Церера, който е с диаметър 940 км. (1/4 от диаметъра на Луната), до тела с размер, по-малък от километър. Има повече от 20000 номерирани астероида.

По време на въртенето на астероидите около Слънцето, гигантската планета Юпитер с нейната огромна гравитация може да предизвика промяна на орбитата на някой астероид и той да напусне астероидния пояс и да бъде запратен в космоса. Предполага се, че марсианските луни Фобос и Деймос са прихванати астероиди. Учените вярват, че подобни блуждаещи астероиди или фрагменти от астероиди са се сблъсквали със Земята в миналото, играейки съществена роля в геоложката история на нашата планета и в еволюцията на живота. Изчезването на динозаврите преди 65 млн. години може да е свързано с опустошителен удар близо до Юкатан, Мексико.

Астероидите са били наблюдавани с телескоп за първи път през 1800 година. Астрономът Уилям Хершел първи използва думата "астероид", която от гръцки означава "подобен на звезда", за тези небесни тела. Повечето, което сме научили за астероидите през следващите 200 години, е основно от телескопични наблюдения. Телескопите на Земята са използват за наблюдение на астероидите с близки до Земята орбити, не само за откриване на нови, но също и за откриване на такива, чиято орбита може да го доведе до сблъсък със Земята в бъдеще. Учените дефинират, че близките до Земята астероиди са тези, чиято орбита не е по-далеч от 195 млн.км. от Слънцето.

В последните няколко десетилетия астрономите използват спектроскопи, за да определят химическия и минерален състав на астероидите, анализирайки отразената светлина от тяхната повърхност. Учените също проучват и метеоритите – останки от комети и астероиди, които са паднали на Земята, за определяне на техния произход. Около три-четвърти от астероидите са изключително тъмни и са подобни на богатите на въглерод метеорити (C-тип). Около 1/6 от астероидите са червеникави, каменно-железни тела (S-тип).

През 1997 г. инструментите на космическия телескоп Хъбъл направиха карта на Веста, един от най-големите астероиди, и откриха огромен кратер, формиран преди милиарди години. Интересното е, че Веста е астероид от рядък тип, със състав, подобен на състава на метеоритите, които са откривани на Земята. Дали тези метеорити са остатъци от сблъсък, който е създал този кратер на Веста?

Космическият кораб Галилей на NASA първи успя да наблюдава отблизо астероида Gaspra и Ida през, респективно, 1991 и 1993 година. Gaspra и Ida са обекти с неправилна форма, приличащи на картофи, надупчени от много кратери, дълги съответно 19 и 52 км. Галилео също така откри, че Ida има своя луна – Дактил, малко тяло, обикалящо около астероида, което може би е отломка от минал сблъсък.

Мисията NEAR (Near-Earth Asteroid Rendezvous) на NASA е първата, посветена на изучаването на астероидите. Космическият кораб Shoemaker се срещна с астероида Ерос през февруари 2000 г. и орбитираше около него около година, изучавайки неговата повърхност, орбита, маса, състав и магнитно поле. През февруари 2001 космическият кораб се приземи за първи път върху повърхността на астероид.

Астероидите са разположени в групи, имащи сходни орбити, с наименованията Амур, Аполон и Атина. Астероидите, които пресичат земната орбита, са от групата на Аполонците. Групата получава това име след откриването на астероида Аполон през 1932 г. Амурците са групата астероиди, пресичащи орбитата на Марс, а тези от групата на Елините - на Венера.

Ерос - Астероид.

Ерос е малка планета с форма на картоф и размери 33х13х13 км. Неговият химически състав отчасти отразява първичното състояние при възникването на нашата слънчева система.

Орбитата му е вътре в орбитата на Марс. Една обиколка на астероида около Слънцето продължава 1,76 години. Астероидът може да се доближи до Земята на разстояние до 20 млн. километра.

Малката планета прилича на огромен картоф. Повърхността му е силно увредена от кратери, получени в резултат от сблъсъци. Прави впечатление също едно стеснение в средата, така наречената талия на Ерос.

Изследванията показват, че Ерос принадлежи към най-старите обекти в Слънчевата система. Възможно е части от него да са все още в първично състояние.



Болидите
Болид - Ярък метеор.

Болид е много ярък метеор, който се фрагментира или експлоадира. Звукът от експлозията може да бъде доловен, ако разстоянието е достатъчно малко.



Куиперски пръстен
Куиперският пръстен - Диск от прах и отломки, отвъд орбитата на Нептун.

Куиперският пръстен е област от Слънчевата система, отвъд орбитата на Плутон, населена от неголеми обекти от типа на астероиди и кометни ядра. Куиперският пръстен заема площта от 30 AU до около 100 AU. Съществуването на тези тела е подозирано от много време. Първият обект от този регион с диаметър около 280 км е бил открит през 1992 година и е получил името 1992 QB1. Към май 2000 г. са били открити още 270 обекта. Всички те се въртят около Слънцето в същото направление, както и планетите.


По параметрите на техните орбити се разделят на няколко вида:
• Класически обекти от пояса на Куипер – техните почти кръгови орбити лежат в област на 40-50 AU от Слънцето. Тези обекти не изпитват силното влияние на големите планети и техните орбити практически остават неизменни.
• Резонансни обекти – голямата полуос на тяхната орбита е около 39.5 AU, което означава, че и орбиталният им период е подобен на този на Нептун (съотношение 3:2). Възможно е именно тази резонансна връзка с планетата-гигант да е стабилизиращ фактор за движението на тези обекти. Някои обекти пресичат орбитата на Нептун, но никога не се доближават до нея, както и самият Плутон.
• Разсеяни обекти – имат разтегнати орбити с голяма полуос 60-100 AU. Някои от тях се отдалечават от Слънцето в афелий на 100-200 AU, а обект 2000 CR105 – даже на 1300 AU.
Обектите отвъд Нептун много трудно могат да се отнесат към класовете на малките обекти в Слънчевата система – астероидите или кометните ядра. Новооткритите тела имат диаметър 100-800 км и тъмно-червеникава повърхност, което е признак за древен състав и възможно присъствие на органични съединения. Според оценките в Куиперския пръстен би трябвало да има 70000 обекта с диаметър над 100 км. Целияt този куп от малки тела е стотици пъти по-голям от астероидния пояс между Марс и Юпитер, но отстъпва по маса на облака на Оорт, който се простира на хиляди AU от Слънцето. Възможно е Куиперският пръстен да е остатък от протопланетната мъглявина, от която се е формирала Слънчевата система.

Някои планетолози считат, че Плутон не би трябвало да се нарича "най-малката планета", а "най-големият член на пояса на Куипер". Действително, Плутон с диаметър 2390 км. и неговият спътник Харон с диаметър 1186 км. са най-големите обекти в този пояс


Метеорите
Метеор - Падаща звезда.

Каменна или метална частица. Повечето от тях имат размерите на песъчинки, които навлизат в атмосферата на Земята с големи скорости и се нажежават при триенето.



Метеорният дъжд
Метеорен дъжд - Преминаването на Земята през област с висока концентрация на космически прах.

В определено време от годината земната орбита пресича пояс с висока концентрация на космически прах и частици и тогава се наблюдава изобилие от метеори. Метеорният дъжд от Персеиди се дължи на преминаването през такъв пояс и се наблюдава всяка година в средата на месец август.


Метеорният поток
Метеорен поток - Множество метеори, наблюдавани за ограничен период от време, идващи от определена област от небето.


Метеорните потоци са множество метеори, заемащи област от пространството, която се пресича от орбитата на Земята при нейното въртене около Слънцето. Тези потоци се наблюдават в течение на определен период - обикновено няколко дни.

Някои от метеорните потоци са:
Аквариди - Метеорен поток, породен от Халеевата комета.
Потокът Аквариди се наблюдава между 24 април и 20 май. Неговият радиант е разположен в точка с RA 22h 20m, Dec. -1. Средната плътност в максимума е 35 метеора.

Делта-аквариди се наблюдава между 15 юли и 20 август, като пика е 29 юли и 7 август. Има двоен радиант в точките с RA: 22h 36m, Dec: -17° и RA: 23h 04m, Dec: +2°. Средното количество на метеорите в максимума е 20.

Лириди - Метеорен поток, породен от кометата C/1861 G1

Ежегоден метеорен поток, наричан понякога априлски лириди. Неговият радиант лежи на границата между съзвездията Лира и Херкулес. Пиковият момент на този поток е 22 април, а обичайното време за наблюдения на потока е от 19 до 25 април. Метеорите са слаби. Максималното число при пика е 10. Метеорният поток Лириди съществува от 2500 години.

Дракониди - Метеорен поток, породен от кометата Jacobini-Zinner.
Поток, свързан с кометата Jacobini-Zinner, който може да се наблюдава между 9-10 октомври. Радиантът му лежи близо до "главата" на Дракона. Числото за фиксираните за година метеори силно се различава всяка година. През 1933 година са се наблюдавали 350 метеора в минута. Този поток е известен и под името Джакобиниди.

Квадрантиди - Метеорен поток с радиант в съзвездието Воловар.
Ежегоден метеорен поток в съзвездието Воловар, около границите със съзвездията Херкулес и Дракон. Пикът на метеорния поток е 3 януари, а обикновено се наблюдава от 1 до 6 януари.

Джеминиди - Метеорен поток с радиант в съзвездието Близнаци.
Ежегоден метеорен поток в съзвездието Близнаци, близо до звездата Кастор. Максимумът на потока е 13 декември, а времето за обичайно наблюдение е от 7 до 16 декември. Този метеорен поток има необичайна орбита с разстояние в перигея около 0.14 AU.

Ориониди - Метеорен поток с радиант в съзвездието Орион.
Ежегоден метеорен поток на границите между съзвездията Орион и Близнаци, предизвикан от Халеевата комета. Максимумът на потока е 21 октомври с около 10-12 метеора за час.

Леониди - Метеорен поток с радиант в съзвездието Лъв.
Ежегоден метеорен поток в съзвездието Лъв. Максимумът на потока е 17 ноември, а обичайната му продължителност е около 4 дни. Всяка година се наблюдава различно количество метеори от този метеорен поток. Той е свързан с кометата 55Р/Темпъл-Тътъл, която е с период 33 години, затова зрелища при наблюдението на този поток са възможни веднъж на 33 години, в случай, че кометата не е твърде далече от Земята.

Персеиди - Силен метеорен поток с радиант в съзвездието Персей.
Силен метеорен поток, чийто радиант лежи в съзвездието Персей. Максимумът му е на 12-13 август, а дните за обичайно наблюдение са в периода от 23 юли до 20 август. Този поток е свързан с периодичната комета Суифт-Тътъл. Това е един от най-красивите и стабилни ежегодни потоци, с максимална интензивност от 50 до 100 метеора в час.

Тауриди - Силен метеорен поток с радиант в съзвездието Бик.
Ежегоден слаб (3-5 метеора за час) метеорен поток, чийто двоен радиант лежи в съзвездието Бик. Максимумът е на 3 ноември, а времето за обичайно наблюдение е 13 септември до 29 ноември. Свързан е с кометата Енке.



Метеоритите
Метеорит - Космическо тяло, паднало на Земята.

Всяко естествено тяло, което пада на Земята от Космоса и запазва своите първични особености.





Метеортният прах
Метеоритен прах - Прах от фини частици, който пада на Земята.

Извънземни фини частици, най-често богати на силиций, желязо, никел, карбиди и графит, които попадат на Земята поради земната гравитация. Ежедневно на Земята падат около 50 тона космически отломки и това е почти изключително метеоритен прах.



Слънчево затъмнение
Слънцето е единствената звезда, чиято повърхност и корона могат да се изследват пряко.Затова голяма част от знанията ни за звездите се базират на неговите изследвания и сравняването на резултатите от тях със свойствата на другите звезди.Бялата корона на слънцето може да се наблюдава от земята само по време на пълно слънчево затъмнение.Тя силно и бързо мени формата,яркостта и свойствата си в зависимост от слънчевата активност, като в периодите на максимална активност е сферична, а при минамална-силно изтеглена по слънчевия екватор.
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:34ч.

Квазари


Ако някой среща за първи път наименованието на тези обекти и думата му се стори някак фантастична, трябва да е сигурен, че може би не е далече от истината. Вече преодоляваме онези схващания и познания, станали известни през първата половина на миналия век и навлизаме в свят, в който науката и фантастиката се преплитат и редуват в новите гледки, изникващи при прякото изследване на Космоса.

Квазарите са най-загадъчните сред откритите необикновени обекти. Те са с такива изключителни характеристики, за каквито човешкото въображение не е и помисляло поради убеждението, че не биха могли да бъдат реалност. Те обаче съществуват и наблюденията ни ги показват.
Откриването им датира от края на 1962 г., когато при съпоставянето на различни явления, наблюдавани няколко години по-рано, и с добавянето на нови наблюдения бе установено, че е открит клас обекти с невероятни характеристики. Толкова невероятни, че отначало когато бяха наблюдавани само няколко малко наблюдавани обекта, все още много астрономи не приемаха тяхната реалност или поне не всички нейни страни. Днес са известни стотици квазара, много от които се следят и са добре изучени, и макар че тяхното съществуване продължава да бъде загадка, никой повече не се съмнява в достоверността на явленията, които показват.

Първата открита характеристика е много интензивното и силно концентрирано радиоизлъчване. След като беше открито точното местонахождение на това излъчване върху небесния свод, се установи, че произхожда от обекти със звезден вид. Изучаването им с традиционните оптични средства веднага показа странни аномалии и по-късните изследвания разкриха, че въпреки вида си те положително не са звезди. Тогава беше измислено названието квазар (съкращение от quassi stellar radio source - квазизвезден радиоизточник), възприето окончателно едва в края на 1970 г. с една малка поправка.
Спектралните изследвания на най-ярките квазари показаха един непрекъснат фон и малко емисионни линии, силно изместени към червената част на спектъра и то в такава степен, че непосредственото им разпознаване беше невъзможно. Явлението можеше да бъде интерпретирано по три различни начина.

Единият се основаваше на ефекта на Айнщайн. Според теорията на относителността, ако един светлинен източник се намира в силно гравитационно поле, дължината на излъчваната от него светлинна вълна претърпява отместване към по-големите дължини (т.е. към червената част на спектъра) и това отместване е толкова по-голямо, колкото по-голяма е масата на тялото, което го предизвиква. Следователно би могло да се смята, че квазарите са свръхтежки звезди. Но това тълкуване се сблъсква с ред трудности. Преди всичко изчисленията показват, че масите, необходими за обясняване на наблюдаваното отместване, би трябвало да бъдат огромни най-вече по отношение на обема, в който трябва да се побира това вещество. Тогава, ако предположим, че най-тежките обекти са и с най-висока светимост (както става обикновено при звездите), и като приемем, че всички те се намират на едно и също разстояние (трудността, която ще възникне, ако е невалидно това второ допускане, може да се превъзмогне по статистически съображения), би трябвало да се наблюдават по-големи червени отмествания при по-ярките обекти и по-малки при по-слабите. В действителност обаче се наблюдава обратното.
Но има и друго. Ако това бяха толкова тежки и малко по-големи от звездите тела, веществото в тях би трябвало да е подложено на огромно налягане, което ще предизвика забележимо разширение на спектралните линии, каквото обаче не се наблюдава. Освен това близките до тях звезди би трябвало да понасят толкова големи смущения, че ще могат да бъдат открити (поне в най-благоприятните случаи) с нашите средства за наблюдение. Тази първа интерпретация следователно може да се отхвърли.

Втората хипотеза се състои в предположението, че червеното отместване може да се тълкува като Доплеров ефект и следователно да става дума за звезди с огромна скорост, които са относително близо до нас. В такъв случай трябва да се има предвид, че на наблюдаваните при тях червени отмествания съответстват скорости от порядъка на няколко десетки хиляди километра в секунда и при условие, че тези тела не се движат точно в посока на зрителния лъч, би трябвало да съществува и перпендикулярна на зрителния лъч компонента на скоростта, на която да отговаря чувствително видимо преместване на обекта върху небесния свод. То би могло лесно да се открие, като се сравняват наблюдения, направени в интервал от няколко десетки години. Тези сравнения, извършени с помощта на стари снимки, на които някои квазари са били регистрирани случайно, имаха отрицателен резултат. Тъй като не може да се смята, че движението на всички наблюдавани квазари става точно по зрителния лъч от Земята и, от друга страна, би останал все още необяснен фактът, че всички скорости са на отдалечаване (всички наблюдавани премествания са към червеното), то и втората хипотеза не може да бъде приета.

Третата интерпретация на червеното отместване е, че то има същата природа, както наблюдаваното при галактиките. В такъв случай, като се приложи законът на Хъбъл, разстоянията до квазарите би трябвало да са пропорционални на червените премествания и по този начин биха могли да бъдат определени, ако познаваме последните. Въз основа на тази интерпретация, която остава единствено възможната, квазарите се оказаха крайно далече от нас - в по-голямата си част те са на повече от милиард светлинни години.

Най-далечните наблюдавани от човек обекти по онова време били два квазара, чиито червени премествания показали разстояния до тях от порядъка на 15 милиарда светлинни години! По-голямата част от останалите квазари не са толкова далеч, но все пак обикновено отстоят на няколко милиарда светлинни години. Това показва, че при тези разстояния яркостта им трябва да е огромна. Квазарите следователно са най-ярките познати обекти във Вселената. Това голямо количество енергия, освободена не само в оптичните честоти, но и в диапазона на радиовълните, се отделя от относително малък обем. Наистина, наблюдавани и с най-мощните телескопи, квазарите продължават да изглеждат звездоподобни.На практика се изчислява, че съдържат маси, равни на десетки милиона слънчеви маси в пространство с диаметър, не по-голям от няколко хиляди светлинни години.

Няколко години след откриването на квазарите, астрономът Сандейдж открива обекти със сходни оптични характеристики (звездоподобен външен вид, излишък от ултравиолетово излъчване, червено преместване на спектралните линии), но които за разлика от квазарите не изглеждаше да излъчват радиовълни. Той ги нарече QSG (Quasi stellar galaxies - квазизвездни галактики).





МЪГЛЯВИНИ

В пространствата между звездите, което наричаме междузвездна среда, е разсеяно междузвездно вещество с различна плътност. На места то се уплътнява в облаци, които при определени условия се виждат. Наричат се мъглявини.
Когато облак от несветещо междузвездно вещество се проектира върху богата на звезди област, той се наблюдава като тъмна мъглявина (horse head). Голяма част от тези мъглявини се наблюдават на фона на Млечния път и образуват в него тъмна ивица, която го разделя на две.
Наблюдават се и светли мъглявини, чиято природа е различна. С едни от тях - планетарните, вече се запознахме. Други наричаме отражателни, защото се състоят главно от прах, който отразява и разсейва лъчите на осветяващите ги звезди (такива са мъглявините в Плеядите). А когато в облак от междузвездно вещество има гореща звезда с висока светимост, той започва да свети сам и се наблюдава като дифузна мъглявина. Най-известната дифузна мъглявина се намира в съзвездието Орион и се вижда дори без бинокъл. Голяма част от дифузните мъглявини се наблюдават също в ивицата на Млечния път.
Най-плътните мъглявини имат канцентрация само около 100 частици в cm3. Това е плътност, която е 1017 пъти по-малка от плътността на въздуха тук, на земната повърхност. Тя е милиарди пъти по-малка и от най-добрия вакуум в земните лаборатории. Общата маса на веществото в междузвездната среда е около 3-4% от масата на веществото, съсредоточено в звездите от Галактиката.
Интересен обект представлява една необятна мъглявина, намираща се в Големия Магеланов облак, наречена заради формата си Тарантула. Тя има диаметър 800 ly и маса, равна на 5 000 000 слънчеви маси. Мъглявината Орион, въпреки че е една от най-големите в Галактиката, има диаметър само 25 ly и маса 100 пъти по-голяма от слънчевата. Ако мъглявината Тарантула се намираше на разстоянието, на което е тази в Орион, тя щеше да покрие повече от една четвърт нашето небе и по един поразителен начин щеше да господства в него с общ блясък около три пъти по-голям от този на Венера.
При фотографирането й през подходящи светлинни филтри беше установено, че тя не се възбужда само от една единствена звезда, а от цял звезден куп, разположен вътре в нея и съставен от сини и бели свръхгиганти, съвсем млади. Следователно мъглявината Тарантула е фабрика за звезди.







Звезди

Самин загледан в небесата,
звездите огнени следя
и в техний рой, с копнеж в душата,
аз търся своята звезда.
Димчо Дебелянов

Какво е това ЗВЕЗДА?

Звездите са безкрайно много. Никой не може точно да каже колко звезди съществуват, още повече че те постоянно се раждат и умират. Може само приблизително да се каже, че в нашата Галактика те са около 150 000 000 000, а във Вселената - неизвестен брой в милиардите галактики… Но е известно колко точно звезди могат да се видят с невъоръжено око - около 4500. Освен това, ако зададем дадена граница от яркости на звездите, достъпни за окото, можем да назовем още по-точно това число. И така, какво е звездата?
Звездите са нажежени газови кълба. Температурата на повърхността им е различна - при някои може да достигне до 30 000К, а при други само 6000К. Говорейки за повърхност на звездите, имаме предвид само видимата им повърхност, тъй като звездите нямат твърда кора. Звездите са много павече от планетите, но главното за тях е, че са много по-масивни. Във Вселената има странни звезди, имащи типични за планетите размери, но многократно превишаващи ги по маса. Има звезди, стотици пъти превишаващи по размер Слънцето и звезди, също толкова пъти по-малки от него. Звездите много силно се различават една от друга по плътност.
И така, зваздите са много масивни. Масата на Слънцето е 2х1030 кг. Такова огромно количество вещество започва да се свива от силите на гравитационното привличане. За да успеят звездите да запазят своя обем и размери, са необходими сили, които да се противопоставят на силите на гравитационното свиване.
Газът, от който основно са съставени звездите е водород. При тези високи температури, атомите на водорода не могат да останат цели. Те загубват своите електрони, в резултат на което се получава особен вид газ, състоящ се от протони и неутрони - той се нарича плазма. Звездата се стреми да се свие под действието на гравитационните сили, в резултат на което се повишава температурата в централните й части до милиони и десетки милиони градуси. При тези условия, в плазмата започват да възникват реакции, различни от химическите - т.нар. ядрени. В резултат от сложните процеси, четири ядра на водорода и два електрона образуват ядро на нов химичен елемент - хелий. Тази реакция на образуване на тежки ядра от по-леки се нарича ядрен синтез. Като следствие от тази реакция се отделя енергия, чието излъчване създава налягане, уравновесяващо силите, свиващи звездата.
Ето защо звездите не се свиват, въпреки голямата си маса. Колкото по-масивна е звездата, толкова по-силно тя се стреми да се свие, повече се нагряват вътрешните й слоеве, по-бързо и по-често протичат ядрените й реакции, отделя се повече енергия, в резултат на което звездата е по-ярка.
Както е известно, с увеличаване на температурата на даден метал, отначало той започва да свети с червена светлина, после с жълта и накрая с бяла. Така е и със звездите. Червените са най-хладни, а белите и сините - най-горещи. Цвета на звездите съответства на отделената в ядрото й енергия, а интензивността на излъчването зависи от масата й. Следователно тежките звезди са горещи и бели, а леките - червени и относително хладни. Сега знаем, че най-високите температури съответстват на сините звезди, а най-ниските на червените. Температурата в ядрата на звездите е много по-висока.
Енергията излъчвана от звездите е толкова голяма, че ние можем да ги виждаме независимо от това, че те са на огромни разстояния от нас - десетки, стотици, дори хиляди светлинни години. Според съвременните представи, излъчваната енергия от звездите предизвиква намаляване на тяхната маса. В този смисъл трябва да разбираме, че енергия и маса са едно и също нещо. Слънцето например всяка секунда губи милиони тонове от масата си. Но за 5 милиарда години от своето съществуване то е изразходвало едва половината от съдържащото се в недрата ядрено гориво.
Възниква въпросът - кои звезди живеят по-дълго, тези които имат голяма маса и се характеризират с голяма скорост на протичане на ядрените реакции, или тези, които са с малка маса и излъчват малко енергия? Оказва се, че скоростта на протичане на ядрения синтез е пропорционална на масата на звездата на четвърта степен. Следователно, масивните звезди изгарят по-бързо от по-малко масивните. Най-тежките изгарят всичкия си водород за няколко стотици хиляди години, а леките червени звезди могат да светят в течение на няколко десетки милиарда години.
Основният извод е, че много от характеристиките на звездите зависят до голяма степен от тяхната маса. Много масивните звезди имат големи температури на повърхността и в ядрата си. Те бързо изгарят своето ядрено гориво - водорода - от който основно са изградени. За това коя от две звезди е по-масивна можем да съдим по нейния цвят - сините са по-тежки от белите, белите от жълтите, жълтите от оранжевите, оранжевите от червените.

Променливи

Огромна част от звездите светят с неизменен блясък. Има обаче звезди, чийно блясък се мени. В част от случаите промените на блясъка се дължи на външни причини. В останалите случаи промените на блясъка се дължат на физични процеси в самите звезди, възникнали в следствие на нарушено равновесие. Такива звезди наричаме променливи. Те биват два вида - пулсиращи и катаклизмични.
Изменението на блясъка при пулсиращите променливи се дължи на пулсиране - увеличаване и намаляване радиуса на звездата. То се появява при нарушаване на динамичното равновесие в звездата на определен стадий от нейната еволюция. С изменение на радиуса се изменя и температурата на повърхността. Най-известни периодични пулсиращи променливи звезди са цефеидите. Това са звезди свръхгиганти, видими на огромни разстояния. Периодите на цефеидите са от 1 ден до няколко десетки денонощия, температурата им е около 6000К. Колкото по-голяма е светимостта на цефеидите, толкова по-бавно пулсират те. Тази зависимост се нарича "период-светимост".
Не всички променливи звезди изменят блясъка си периодично. Сред десетките хиляди известни в момента променливи звезди голяма част не са нито пулсиращи, нито периодични. Колебанията на блясъка им имат случаен, неправилен халактер. Но, макар и рядко се наблюдават звезди, които внезапно и рязко увеличават светимостта си. Изследванията показват, че тези звезди се взривяват и затова ги наричат катаклизмични или избухващи звезди. Звездите, които избухват особено силно са наречени нови звезди.

Нови

При избухването на една нова тя бързо увеличава размерите си, изхвърля вещество и се освобождава огромно количество енергия. Новите звезди за няколко денонощия увеличават светимостта си около 10 000 пъти. След избухването блясъкът им бавно, в продължение на месеци намалява до стойността, която е имал преди това. Името на тези звезди идва от древността, когато се е смятало, че избухвания от този вид са доказателство за зараждаща се нова звезда.

Свръхнови

Взривовете на новите звезди не са най-грандиозните катастрофи в Галактиката. Многократно ги превъзхожда едно изключително рядко явление - експлозията на свръхнова звезда. Наричат се така, защото при експлозията им се отделя хиляди пъти повече енергия, отколкото при новите. Взривовете на свръхновите са резултат от най-мощните физични процеси, които се наблюдават в света на звездите. При такъв взрив само за няколко седмици се отделя толкова енергия, колкото Слънцето може да излъчи едва за 1 млрд. години! Най-важното свойство на свръхновите е тяхното мощно радиоизлъчване, което ги прави гигантски естествени радиостанции. След експлозията и новите, и свръхновите се превръщат в звезди, чийто строеж е съвършено различен от този, който са имали преди - новите стават бели джуджета, а свръхновите - неутронни звезди.

Червени гиганти

Голямото количество енергия, освободена при ускореното изгаряне на водород и от самото гравитационно свиване, разширява звездата до гигантски размери. Нейната плътност, с изключение на ядрото, става много малка. Поради разширяване температурата на външните слоеве на звездата се понижава, а цветът й става червен. Звездата се превръща в огромен и сравнително студен, но ярък поради гигантската излъчваща площ обект - червен гигант.
Планетарни мъглявини
Когато една звезда с масата на Слънцето изчерпи и хелия в недрата си, настъпва последния етап от живота й като червен гигант. Поради нарушилото се отново равновесие тя изхвърля навън част от веществото си. Най-външният слой на звездата, състоящ се от водород, отлита в пространството във вид на прозрачна разширяваща се газова обвивка. Тя се нарича планетарна мъглявина и има размери, достигащи след време до около 1 ly.

Бели джуджета

Когато звездата е изхвърлила вече обвивката си и е изчерпала целия си запас от ядрено гориво, тя не може повече да противостои на гравитационните сили и започва отново бързо да се свива (този процес се нарича гравитационен колапс). В зависимост от масата на звездата, която е останала, гравитационния колапс довежда до различни крайни стадии в еволюцията на звездите. Единият от тях е стадият на белите джуджета. Той се реализира при сравнително малки маси. Гравитационното свиване предизвиква силно повишаване на температурата и налягането, което довежда до намаляване обемът на звездата, достигайки размерите на планета като Земята. Плътността на веществото е огромна. Белите джуджета светят само за сметка на тяхната вътрешна енергия. Малката им светимост се дължи на малките им размери. Белите джуджета постепенно изстиват и процесът на изстиване е толкова бавен, че за цялото време на съществуване на Вселената, нито едно бяло джудже не е успяло да изстине напълно. Може да се каже, че белите джуджета представляват "гробници" на изгоряла материя, която повече не участва в никакъв кръговрат - тя остава погребана завинаги в недрата на тези мъртви звезди, които нямат вече източници на вътрешна енергия.


Неутронни звезди

Звездите еволюират практически еднакво, макар че им е нужно различно време за да достигнат до края на живота си. Но крайният стадий на еволюцията им до окончателната им смърт силно зависи от тяхната маса. Звездите с малка маса се превръщат в бели джуджета. По-масивните звезди умират значително по-ефектно. Ако масата на една звезда е голяма, тя просто не може да се превърне в бяло джудже. Налягането на електронния газ вече не може да удържи колапса на огромното количество материя, породен от гравитационните сили. Свиването продължава с все по-голяма скорост и размерите на звездата намаляват хиляди пъти за по-малко от 1 секунда! Звездните недра се нагряват до стотици милиарди градуса и се стига до катастрофа - звездата се взривява като свръхнова.
Голяма част от материята на звездата излита в околното пространство, а в остатъка след взрива протичат особени реакции. Там не само атомите, но и техните ядра се разпадат - получават се свободни протони и неутрони. Протоните се свързват със свободните електрони и се превръщат също в неутрони. Образува се звезда, състояща се само от неутрони. В определен момент на колапса налягането на неутроните достига стойност, която създава сила на натиск, достатъчно да уравновеси гравитационните сили. Така звездата отново стига до равновесие.
Неутронните звезди са последен стадий от еволюцията на звезда, чийто остатък след взрива има не голяма маса. Най-масивните звезди в Галактиката също умират чрез взрив на свръхнова, но след него остава ядро с много по-голяма маса. Налягането на неутроните вече не е достатъчно, за да уравновеси гравитационните сили и колапсът на такова ядро не може да бъде спрян повече от нищо. Този неограничен колапс поражда удивителни обекти, наречени черни дупки. Те са толкова плътни, че почти изчезват от нашия поглед. Материята в тях загубва завинаги контакт с останалата Вселена.


Пулсари

Неутронните звезди са изключително компактни обекти - размерите им не надвишават 10-20 км. Плътността им е гигантска. Освен компактните размери и колосалните плътности, неутронните звезди се характеризират с бързо въртене и силно магнитно поле. Те се въртят много бързо именно защото размерите им са толкова малки. Звездата прави един оборот около оста си за части от секундата. Интензитетът на магнитното поле също нараства след колапса стотици милиони пъти.
Следователно неутронните звезди представляват компактни, масивни и свръхплътни въртящи се магнити. Както при Земята, така и при неутронните звезди магнитната ос може да не съвпада с оста на въртене. Затова един наблюдател ще вижда излъчването на неутронните звезди не непрекъснато, а на импулси - само когато при въртенето си магнитната ос се обръща към него т.е. неутронните звезди проблясват подобно на морски фарове, поради което се наричат още пулсари.

Черни дупки

Черните дупки представляват обекти, в които концентрацията на маса поражда толкова интензивно гравитационно поле, че нищо не може да го преодолее. При колапса на ядрата на най-масивните звезди интензитетът на гравитационното поле нараства неимоверно и изкривяването на пространството става съществено. Накрая, когато ядрото се свие до размер 3-5 км, пространството се "затваря". Звездата изчезва от Вселената - остава само една изключително силно изкривена област от пространството.
Фотоните, излъчвани от колапсиралия обект, не могат да го напуснат и не достигат до наблюдателя - тези обекти са невидими и затова са "черни". Гравитационните сили на тяхната повърхност са толкова големи, че всяко тяло пада върху тях като в "дупка" - ето откъде е и тяхното наименование.
Още през 1795 г. е достигнато до извода, че светлината не може да напусне едно тяло, ако то е достатъчно масивно или е достатъчно силно свито. Съществува определен критичен размер и всяко тяло, което го достигне, ще се превърне в черна дупка.
Черните дупки се наблюдават много трудно. Всъщност можем да наблюдаваме само областите около черните дупки, където падащото вещество се ускорява до такава степен, че образувалите се акреционни дискове излъчват кванти с много висока енергия.

Двойни звезди

При по-внимателно изследване можете да забележите, че немалка част от звездите на небето се групират в двойки. Обаче не всеки две звезди, които виждаме една до друга, са свързани в една система. Някои от тях случайно се проектират върху небесната сфера близо една до друга и тяхната двойственост е само видима. Такива звезди се наричат оптично-двойни. Има обаче и звезди, които не само видимо, но и в действителност са близо една до друга в пространството. Такива звезди се наричат физично-двойни, понеже са свързани в двойна система от гравитационните сили. Под действието на гравитацията те обикалят около общ център на тежестта, като по-масивната от двете се нарича главна звезда, а другата - спътник.

Две звезди образуват тясна двойна система, ако разстоянието между тях е сравнимо с радиусите им. Те не само се движат около общ център на тежестта, но и обменят вещество помежду си. Около всяка от двете звезди има зона, в която преобладава нейното собствено гравитационно поле. Изтичането на вещество става през точката, в която двете области се допират (нарича се точка на Лагранж). Обмяната на веществото в тясна двойна система съществено влияе върху характера на по-нататъшната еволюция на двете звезди.

Звездни купове

Даже с невъоръжено око на небето могат да се забележат няколко места, в които звездите се струпват на едно място и образуват звездни купове. По външният си вид се делят на разсеяни и кълбовидни. Разсеяните звездни купове съдържат от няколко десетки до няколко стотин звезди, без тези звезди да са концентрирани към някаква точка.
Кълбовидните звездни купове имат сферична или слабо елиптична форма и съдържат стотици хиляди звезди, чиято концентрация се увеличава към центъра на купа.
Звездните купове и двойните системи имат голямо значение за изследване еволюцията на звездите. Звездите в един куп, както и в една двойна система, са се образували едновременно от едно и също вещество. И ако сега има разлика между тях, тя се дължи не на различната им възраст, а на разлика в техните характеристики при образуването.
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:34ч.

А МОЖЕ БИ Е ТАКА ?


ЦИВИЛИЗАЦИИ, КОНФЛИКТИ И ДОГОВОРЕНОСТИ


Според Николай Александров от "Феноменът НЛО", съществуват:

ЦИВИЛИЗАЦИИ, КОНФЛИКТИ И ДОГОВОРЕНОСТИ – 1

Съществуват предположения, основаващи се на определени публикации, че по времето, когато са взривени първите атомни бомби над Хирошима и Нагасаки през август 1945г., на Земята има изградени две (2) бази на извънземна цивилизация. Тази цивилизация условоно може да обозначим като Б-169, тъй като нейните представители са с бяла кожа, имат черти, много близки до човешките, и са със средна височина около 169 см. Приликата между хуманоидната раса и земните жители не е случайна, тъй като се предполага, че двете раси имат общ генетичен корен в по-далечното минало. Съгласно тази хипотеза представителите на цивилизацията Б-169 отдавна държат под наблюдение и опека човешкото развитие.
Предвид на общия генетичен корен хуманоидите от тази раса са настрени приятелски и дружелюбно към земните жители и се стремят към минимална намеса в развитието на земната цивилизация. Съгласно хипотезата базата им, намираща се в "Долината на мълчанието" в Мексико, има тройна функция по онова време. От една страна, от местоположението на базата в Мексико могат да се контролират посещенията на кораби от други извънземни раси, идващи към Земята, както от звездното небе на южното полукулбо на планетата ни, така и пристигащи от небето на северното полукълбо. Друга функция на споменатата база на Б-169 съгласно хипотезата е да охранява каналите за пътуване във времето на тази цивилизация, намиращи се на територията на "Долината на мълчанието".
Съществуват определени предположения, че базата на цивилизацията Б-169 в тази долина е постоянно действаща от 1895г., когато голяма група кораби са приземява в нея. Втората база съгласно хипотезата се намира в района на Бермудския триъгълник и играе ролята на станция, от която непрекъснато се изпраща информация към центровете на тази цивилизация в Космоса. Тази информация вероятно съдържа основните научни постижения на човешката цивилизация, както и данни за посещенията на чужди космически кораби в околоземното пространство. Възможно е от района на Бермудския триъгълник да се изпращат често и пратки с образци земна техника към близки космически бази на извънземните. Предполага се, че основният предавател и ретранслатор на тази база се намира на 230 км в южна посока от Маями Бийч и на 90 км от брега на полуостров Флорида, разположен е на дъното на океана на 900 м дълбочина и има форма на правилна триъгълна пирамида с размери, близки до размерите на Хеопсовата пирамида в Египет.
Има хипотеза, че освен на споменатите вече места на Земята цивилизацията Б-169 има бази на обратната страна на Луната, разположена на площ от 100 кв. км под лунната повърхност, както и на Титан - един от спътниците на Сатурн. Съществуват предположения, че мощният електромагнитен импулс от взрива на двете атомни бомби през 1945г. над Япония е бил засечен една година по-късно от кораб на друга чужда цивилизация, преминаващ на една светлинна година от планетата ни. Някои сведения сочат, че представителите на тази чужда цивилизация са били със сива кожа и с височина, средно около 123 см. Поради това можем условно да я обозначим като С-123. Вероятно от кораба, засякал импулса, е бил изпратен разузнавателен модул към нашата планета. Разузнавателният апарат навлязъл във въздушното пространство над планетата ни. На 2 юли 1947г. той бил засечен и свален от кораби на цивилизацията Б-169. Апаратат паднал в района на град Розуел в щата Ню Мексико в САЩ.
Екипажът на модула, състоящ се от четири хуманоида, успял да катапултира преди падането на кораба, но от нарушена херметизация загинал поради изгаряния при вдишване от досега с тежката за тях атмосфера. Падналият кораб и хуманоидите от С-123 били открити и изследвани от американските власти. Запазените останки били отнесени първоначално във военно ваздушната база "Райт Патерсън". Действията на цивилизацията Б-169 вероятно са били продиктувани от факта, че те не искали цивилизацията от С-123 да влезе на този етеп в контакт с човечеството поради усложняване на обстановката. Освен това корабът на С-123 бил навлязал в пространството над базата на Б-169. В началото на октомври 1947г. втори кораб на С-123 бил свален над щата Аризона в северозападната част на Райската долина, северно от град Финикс. На 25 март 1948г. край град Ацтек в щата Ню Мексико, САЩ, бил свален трети кораб на цивилизацията С-123, а на 7 юли 1948г. на 45 км южно от гр. Ларедо в същия щат се разбива четвърти апарат на тази цивилизация, свален отново вероятно от апарати на Б-169.
Битката за контрол над космическия остров, наречен Земя, продължава и през следващите години. Съгласно предположения основаващи се на определени сведения, през лятото на 1952г. цивилизацията, обозначена като С-123, изпраща ескадра от няколко кораба към Земята. През юли същата година от земни станции и радиотелескопи е засечно, че от подводната атлантичска база на Б-169 и от лунната им база се вдигат две ескадрили, които пресрещат в близкото космическо пространство корабите на С-123. В последвалия конфликт няколко кораба на сивите хуманоиди биват свалени. Един от засегнатите кораби на С-123 с диаметър 27 м предприема аварийно кацане на територията на авиобазата "Едуардс" в щата Калифорниа, но екипажът му загива. Апаратат е евакуиран от ВВС на САЩ. Трудно е да си представим битката между корабите на С-123 и Б-169, които се предполага, че могат да пътуват във времето и в други измерения на пространството.
Можем само да наблюдаваме резултатите от подобна битка в нашето пространство, където понякога падат някои от свалените кораби. След битката кораби от ескадрата на Б-169 извършват пет часов разузнавателен полет над Вашингтон, преди да се приземят в подводната си база, която е разположена в големия подводен каньон северно от пуерториканското крайбрежие. Една седмица по-късно те извършват нови контролни полети над Белия дом и други стратегически обекти с цел да проследят реакцията на земните жители при подобни инциденти. Три месеца след инцидентите над Вашингтон, е създадена Агенцията на национална сигурност (National Security Agency NSA). Агенцията макар и да стои в сянка, обработва до 97% от разузнавателната информация. На ЦРУ и ФБР се падат едва 3%. Логично е тя да е най-информирана относно феномена НЛО, а не както се смята от много хора че за това е отговорна ЦРУ.
Интересно е да отбележим, че през 1954г. и следващите години НЛО са предприемали редица кацания на космически изпитателни полигони на САЩ и Русия. Съществуват сведения, че през следващите години конфликтът между двете извънземни раси на С-123 и Б-169 е продължил. На 21 май 1953г. е свален разузнавателен кораб на цивилизацията С-123. Корабът с дисковидна форма с диаметър 10 м и височина 6 м пада в района на град Кингман в щата Аризона. След катастрофата апаратът, в който е намерено тялото на един сив хуманоид, висок 1,2 м в сребрист комбинезон, е изследвано подробно от ВВС на САЩ. През 1954г. ситуацията вероятно се изменя. Около планетата ни се появяват кораби на нова цивилизация, за която съществуват предположения, че отдавна поддържа близки контакти със сивите хуманоиди. Според някои данни, извлечени от катастрофирали НЛО, и от някои документирани срещи от трети вид родните планети на двете раси отстоят на разстояние само на половин светлинна година.
Новопоявилита се раса можем да обозначим условно като Б-200, тъй като нейните представители са с бяла кожа и са високи средно около 200 см. На 18 декември 1955г. кораб на тази цивилизация взривява 60-метров кораб на цивилизацията Б-169 в близкото космическо пространство. Десет парчета от този кораб се превръщат в изкуствени спътници на Земята и години наред по-късно са наблюдавани от центровете за следене на космическите кораби на САЩ и Русия. По данни, достигнали до пресата, през същата 1955г. експерти от секретните служби на САЩ и Русия се срещат в Женева и се договарят за първи път за необходимата секретност при понататъшното осветляване на проблема НЛО. Някои сведения показват, че през 1959г. апарат на Б-169 успява да свали кораб на Б-200 над територията на САЩ и да се реваншира. В сваления обект ВВС на САЩ намират на телата на двама пилоти, високи около 210 см. Как се изменя ситуацията през 60-те години?
От 1960г. влизат в действие първите американски глобални спътникови разузнавателни системи. Първата такава система е "Мидас" - изградена от спътници, снабдени с инфрачервени датчици, които са в състояние да откриват изстрелването на междуконтиненталните балистични ракети. Така изградените спътникови системи позволяват вече тотален информационен контрол над планетата на ръководните среди на САЩ. Всеки НЛО, появил се над планетата, е можел да бъде регистриран и анализиран. Ето защо след създаването на глобалната система за наблюдение над планетата ни през 60-те години за някои извънземни посетители на Земята е било трудно да останат незебелязани. Въпреки техническите възможности на своите кораби, които не са никак малки, извънземните са били принудени да встъпят в определени взаимоотношения с управляващите кръгове на Земята, главно за да се избегнат недоразуменията.
Известно е например, че при атакуване на НЛО от изтребителната авиация са били унищожени много самолети и много техни пилоти са загинали. Съгласно изградената хипотеза през 1962г. екипаж на НЛО, принадлежащ към цивилизацията С-123, съвсем неслучайно прави първи опит за влизане в контакт с ръководния екип в САЩ. Корабът с диаметър 22 м и височина 4 м се насочва към военно въздушната база на САЩ "Холоман", но е поразен от лъчева система на кораб на Б-169. Специалистите от радиотехническите служби, следили обекта до мястото на падане отбелязват, че той се е врязал в Земята със скорост 145 км/ч. В кабината на летящата чиния били намерени на двама извънземни, облечени във сребристи комбинезони, с височина 1,2 м. Предотвратяването на контакта от страна на Б-169 може би се дължи на факта, че представителите на на тази цивилизация вероятно предварително са били приели първи да всъпят в контакт с управляващите кръгове на Земята, при това, когато земен кораб за първи път се приземи на небесно тяло извън родната планета. Предполага се, че хуманоидите от С-123 са желаели контакт да бъде осъществен веднага след извеждането на кораб сас земен екипаж на околоземна орбита. Възможно е също така те да са искали по-бързо да изградят своя база на планетата ни, при условие, че тя се намира на стратегическо от тяхна гледна точка положение в Космоса




Според Николай Александров от "Феноменът НЛО", съществуват:
ЦИВИЛИЗАЦИИ, КОНФЛИКТИ И ДОГОВОРЕНОСТИ – 2

През 1963г. една година след инцидента в базата "Холоман", космическа ескадра на сивите хуманоиди и на белите гиганти отново е засечена около Земята от системи за далечно следене на ВВС. Документирани данни на срещи от така наречения трети вид показват, че в периода 1960-1961г. кораби на расата, която обозначихме условно като Б-200, основно проучват планетата ни. Според някои непотвърдени сведения благодарение на взетата помирителна позиция от страна на хуманоидите от Б-200 между флотилиите на С-123 и Б-169 не избухва нова война в близкото космическо пространство.
Така може би през юли 1963г. в "Морето на спокойствието" на лунната повърхност югоизточно от кратера Рос ескадрите на трите цивилизации се срещат. Те се състоят общо от около 200 кораба, от които над 30 са огромни, а над 150 са с по-малки размери. Вероятно в преговорите между представителите на трите извънземни сили е постигнато компромисно решение. От бъдещото развитие на събитията около планетата след тази среща, могат да се направят някои предполагаеми изводи за същността на намерените компромисни решения, а именно: Сивите хуманоиди ще установят контакт с представители на ръководните кръгове на човечеството. Контактат ще бъде ограничен по място и по време. Контактът няма да повлияе съществено на развитието на земната цивилизация. Забранява се използването на мощни оръжия на Земята и в околоземното пространство.
На фона на плуващата в лунното небе синя планета понататушната съдба на човечеството е била решена и уточнена. Според изградената вече хипотеза през 1964г., ползвайки разрешение от другите извънземни сили за установяването на контакт с някои от ръководните среди на Земята, представители на цивилизацията С-123 установяват връзка и уточняват нова дата на среща с американските власти след инцидента през 1962г.
Така се стига до срещата от 30 април 1964г., когато според публикувани данни във военновъздушната база на САЩ "Холоман" (свързана с инцидента от 1962г.) в щата Ню Мексико в предварително определен район са кацнали три кораба, от които са слезли няколко извънземни от цивилизацията С-123. Чакали ги офицери от тайните служби и хора от групата "Majestic 12". Там на място се е провело първото съвещание, което е било филмирано (над 2000 м филмова лента). След тази първа среща са се провели още няколко, където се са направили крачки напред в разбирателството с малките сиви хуманоиди от тази цивилизация. Има и предположения, че на срещата са присъствали и наблюдатели и представители на цивилизациите Б-169 и Б-200.
Така в периода 1969-1972г. представители на правителството на САЩ са се договорили с тях. В сключения договор се казвало, че в замяна на технологията, която извънземните ще дадат и която е свързана със създаването на антигравитационни машини, правителството на САЩ ще си затвори очите пред някои неща, които се случват, и ще осигури на извънземните места за строеж на бази, където необезпокоявани да реализират изследователската си дейност и където те на свой ред да покажат на учените някои нови технологии. Така от 1972г. започва разширяването на една от най-секретните (вече не) бази в Groom Lake, на която е построена под ръководството на извънземните огромно подземно съоръжение. Там се е доставил договореният инструментерум, управляван единствено от тях. Според публикации, достигнали до пресата, секретният изпитателен полигон за летящи чинии в комплекса "Groom Lake", известен като Area 51, е разположен в щата Невада на приблизително 305 км в северозападна посока от Лас Вегас.
Само на 6 мили от Groom Lake се намира базата Tonopah, където е рарположен щаб на командването на ВВС на САЩ. Някои данни сочат, че след 1972г. е създаден още един полигон за изпитване на нови космически кораби в непосредствена близост до базата Groom Lake. Това е базата "Papoose Lake", известна под названието Area S-4, която е изградена под контрола на представители на Б-169. Според някои предположения въпреки постигнатите договорености през периода 1964-1972г. цивилизациите, които условно приехме като С-123 и Б-169 не са бързали с доставката на нови технологии за американските власти. Причината за това може да се крие в нежеланието на извънземните да се намесват пряко в еволюцията на човечеството поради редица причини. Този факт вероятно е свързан и с постигнатите споразумения между извънземните сили през 1963г.
Въпреки това нежелание американските власти, разполагайки с части от разбити летящи дискове от времето на стълкновенията между извънземните раси и развивайки редица нови клонове на физиката през 60-те години успяват, според някои сведения през 1966г. в пустинята Мохаве (до която се намират споменатите бази) да изпитат първия кораб с неконвенционален хронален двигател на задвижване подобен на този от НЛО. По публикувани данни в базите Groom Lake и Papoose Lake се извършват успешни изпитания на кораби, изградени на антигравитационен и хронален принцип и сега. Изпитанията на блестящите апарати се извършвали главно през ноща между 21.00 вечерта и 06.00 сутринта. Апаратите, които се изпитвали в посоченото време, се захранвали от управляван термоядрен синтез удържан от мощно магнитно поле. Този процес е бил овладян за първи път през 1985г. в Лос Аламоската лаборатория в щата Ню Мексико.
Според публикации от известно време управляващите среди на САЩ имали гост консултант и от цивилизацията Б-169 поради усложнената обстановка около Земята. Трябва да се има впредвид, че след първите договорености подобни взаимоотношения извънземните екипажи са установили и с някои от другите големи земни сили. Така например първият контакт на високо ниво с руснаците е осъществен през 1971г. Малко по късно руската страна също е взела участие в тайния съюз. По публикувани материали след сключването на първия договор с представителите на расата на сивите хуманоиди правителството на САЩ, опасаявайки се от тяхна хегемония, е направило всичко възможно да сключи споразумение и с представители на друга високоразвита цивилизация, корабите на която посещават Земята. Разполагайки с данни от космическото разузнаване, че нашата планета е посещавана активно и от екипажи на хуманоиди, които по нищо не се различават от земните хора, и използвайки възможностите на космическите полети и комуникации, ръководните кръгове на САЩ са успели да установят контакт и с представители на цивилизацията Б-169. За осъществяването на този контакт е спомогнало много знанието на управляващите среди на САЩ за интереса на представителите на тази цивилизация към космическите полети на хората, за това, че те имат бази под лунната повурхност, и че техните космически кораби имат различни размери и опознавателни знаци за разлика от корабите на сивата раса, чиито опознавателни знаци представляват стрела в полусфера.
Не на последно място може да се постави и доброжелателното отношение на бялата раса (Б-169) към земните жители. Така, форсирайки програмата "Аполо", след кацането на кораба "Аполо-11" на повърхността на Луната на 20 юли 1969г. контактът е бил осъществен от американските власти. Ето как е протекъл той: На около четвърт път до Луната три кораба на бялата раса от Б-169 приближили "Аполо-11" на разстояние около 4 мили. Астронавтите ги фотогрфирали и уведомили базата в Хюстон. В навечерието на историческото приземяване на Луната. когато модулът на космическия апарат се снижавал да кацне до кратер на Лунната повърхност, следващите го три кораба се разположили на ръба на същия кратер, на разстояние около 300 м. Тяхното кацане било фотографирано от Едуин Олдрин. Корабите имали диаметър около 60 м и 8 м височина.
Неслучайно при кацането Армстронг възкликва: "Тук има огромни обекти, сър! О, Боже! Стоят от другата страна на кратера и ни наблюдават." По програма американският астронавт е трябвало да излезе на десетия час след кацането на модула "Eagle", но той получава нареждане от центъра за управление на полета в Хюстон да излезе и да стъпи на лунната повърхност още на петия час. Така на 21 юли 1969г. в 02.56.20 часа по Гринуич Неал Армстронг осъществява историческата първа стъпка на човек на лунната повурхност. Малко по-късно Олдрин излиза извън лунния модул. Двамата с Армстронг монтират лунна сеизмична станция на 68 м от кацналия кораб, а след това и лазерен отражател.
Според някои непотвърдени официално сведения малко по-късно няколко извънземни представители на цивилизацията Б-169, облечени в скафандри, излизат от чуждопланетните кораби. Те поканват американските астронавти да посетят един от техните кораби. Така на 21 юли 1969г. в 03.35 часа по Гринуич първият контакт бил осъществен. Срещата е продължила 69 мин от общо 151 мин, прекарани от Армстронг извън "Eagle". Трябва да се отбележи, че за нея американското правителство се е било подготвило отдавна. За това говори фактат, че при кацането на Луната Армстронг и Олдрин оставят силиконов контейнер, поръчан преди началото на полета, в който имало посребрена лента с електронен запис, съдържащ следното: поздравления от президентите на 74 държави на Земята, съставено на 24 езика; извадка от конституцията на САЩ, отнасяща се за въздушната и космическа навигация, подписана през 1958г. от президента Айзенхауер.
По публикувани материали при първоначалните преговори между американците и Б-169- най-близка до човешкия вид, последните предложили да изгонят сивите хуманоиди от планетата ни. Предложението не било прието, тъй като това би довело до голяма война между сивата и бялата раса с непредсказуеми за човечеството последици. Някои сведения показват, че при контактите си с представителите на тази цивилизация действията на американското правителство ревностно били следени от сивите хуманоиди. Неслучайно американските космонавти при изпълнение на мисията "Аполло" се страхували от враждебни действия спрямо тях от страна на корабите на сивата раса, които ги следели. Според публикувани материали освен с представителите на двете най-посещаващи ни цивилизации (50% от посещенията на НЛО дължим на сивите хуманоиди а над 30% на хуманоидите приличащи на хората) управляващите среди на САЩ са се опитали да установят отношения и с останалите "гости" на нашата планета.
За целта през 1974г. в САЩ била създадена станция за следене и примамване на НЛО. Тя представлявала система от 100 прожектора с мощност по 1 000 000 вата всеки, които били фокусирани в определена точка в небето, създавайки в нея ярко светлинно кълбо. Тъй като НЛО винаги са проявявали голям интерес към всякакви енергетични и природни аномалии, реакцията не закъсняла. Съвсем скоро след пускането и в действие станцията била посетена от няколко НЛО, които долетели със скорост 16 000 км/ч. За съжаление корабите на третия най-често посещаващ ни вид хуманоиди, а именно на двуметровите същества (10% от посещенията на НЛО дължим на тях) не проявили особен интерес към поканата за контакт. След като два от техните кораби направили два кръга над споменатата станция, отлетели със същата скорост, с която били дошли. Съществуват сведения, че цивилизацията на двуметровите гиганти се придържа към политика на минимална намеса в развитието на човека. Нещо повече, известни са данни, че те са против тоталната намеса на сивите хуманоиди в това развитие.
Трябва да се има впредвид, че освен разглежданите три цивилизации, чиито кораби най- често посещават планетата ни, има публикувани данни за още около 60 цивилизации, апаратите на които епизодично са посещавали Земята. През 80-те и 90-те години около планетата ни са забелязани масирани разузнавателни полети на апарати на две други цивилизации. Едната от тях е на два и половина метрови гиганти, които навремето вероятно са наблюдавали строежа на пирамидите. Последните са имали база на Марс по онова време. Техните кораби са с форма на кълбо, около което нерядко се наблюдава пръстен. Втората цивилизация е на същества около 1,5 м високи, които по външен вид приличат много на човека. Съществуват предположения, че те имат общ генетичен корен с човешката раса подобно на цивилизацията Б-169. За разлика от последните обаче те са по агресивни в действията си. Техните кораби са с форма на равностранен триъгълник и пристигат на Земята откъм южното полукалбо, по специално от посоката на съзвездието Южен Кръст. През 1990г. вероятно именно техни кораби предприемат активно разузнаване над военни обекти на НАТО и Варшавския договор, над Брюксел и Москва.





Според Николай Александров от "Феноменът НЛО", съществуват:

ЦИВИЛИЗАЦИИ, КОНФЛИКТИ И ДОГОВОРЕНОСТИ – 3

Според направения анализ на съществуващите сведения сивите хуманоиди(С-123) с височина от 1,20 м до 1,40 м с голяма глава и големи очи, които първи са сключили договор с управляващите среди на САЩ, са дошли от Зета Ретикули. "Ретикули" е латинското название на съзвездието Мрежа, видимо от южното полукалбо на Земята. Зета представлява двойна звездна система от това съзвездие. Разстоянието между Зета1 и Зета2 е 0,5 светлинни години. Що се отнася до разстоянието между нашето Слънце и звездите Зета, то е от порядъка на 37 светлинни години. Разполагайки с космически кораби, при които движението се извършва чрез тунелни преходи в друго измерение, вероятно тахионно, където времето и други параметри на нашето пространство се превръщат в комплексни величини, сивите хуманоиди преодоляват това разстояние, изглежда, за около двадесет земни часа.
Интересно е да се отбележи, че от звездите Зета на съзвездието Мрежа при нас може би пристигат и други извънземни посетители. Това са Б-200, двуметровите гиганти, на външен вид приличащи на земните хора. Те носят черни прилепнали към тялото скафандри. Техните кораби са подобни на тези на сивите хуманоиди - принципът на движение в космичекото пространство вероятно е същият. Някои данни сочат, че сивите и гигантите живеят на отделни планети от планетните системи на Зета1 и Зета2 и вероятно отдавна са установили контакти помежду си. Освен това, ако се съди по маркировката по някои междузвездни карти на разбили се или кацнали техни кораби, последните поддържат отношения с още 4 цивилизации в радус от 40 светлинни години. Една от тези цивилизации е нашата. От маркировката по откритите карти може да се предположи, че в момента са в процесс на проучване на още 5 цивилизации, които отстоят средно на около 100 светлинни години от техните родни планети.
Подобно на сивите хуманоиди и гигантите от Зета имат силно развити телепатични възможности. Те също проявяват голям интерес към земните хора. Нещо повече, първите известни срещи от т.нар. 3 вид, се дължат именно на тях. В отношенията си с хората при тези срещи се държат внимателно и дружелюбно. Въобще за разлика от сивите хуманоиди по всичко изглежда, че те са за минимална намеса в развитието на човешката цивилизация. Други много чести посетители на нашата планета са 2 типа хуманоиди, които по физическия облик много приличат на вече разгледаните. Единият от тях също представлява малки сиви хуманоиди, а другият - двуметрови гиганти. За разлика от първите обаче според сведения, базиращи се на множество документирани срещи с пришълци, те идват от съзвездието Орион.
Това съзвездие, видимо от северното полукалбо на Земята, е на разстояние от около 1000 светлинни години от нашето Слънце. Това голямо разстояние е причина хуманоидите от Орион да изпращат вероятно цели експедиции до планетата ни. При срещи на хора с тези пришълци, последните заявявали, че експедициите им обикновено се състоят от огромен кораб майка, на който са натоварени няколко по-малки разузнавателни антигравитационни апарата. Корабат майка обикновено се разполагал зад орбитата на Марс. Този кораб преодолявал разстоянието от Орион до Слънцето за около 20 земни денонощия, като използвал тунелни преходи в пространството. Срещите на хора с екипажи от тези пришълци показват, че корабите и апаратите на посетителите от съзвездието Орион не са радиоактивно обезопасени и са опасни за хората, пребиваващи в близост до тях.
Този факт не бива да се пренебрегва, още повече, че някои анализи показват, че 18% от посещенията на НЛО се дължат именно на тези цивилизации. Освен по радиоактивността корабите и апаратите на "гостите" ни от Орион се отличават и по своята форма. Тя е по-скоро кълбовидна отколкото дисковидна. Каква е разликата между сивите хуманоиди, идващи от планетните системи, разположени около звезди, близки на звездата Ригел (Б на Орион), и сивите хуманоиди от Зета на сазвездието Мрежа? Статистиката сочи, че на първо място те се отличават по своя ръст. Пришълците от Орион са високи 85-105 см, а тези от Зета (С-123) 120-140 см. На второ място те се отличават по цвета на кожата си. Макар че и на двете раси тя е сива , се наблюдава различие в оттенъка. Ригелианците имат зеленикав оттенък на кожата си, а тези от Мрежа - кафеникав. На трето място двете раси се отличават по своята възраст.
При аутопсия, направена на пришълци, извлечени от разбили се кораби, се оказало, че сивите от Зета, които ни посещават, имат възраст над 200 години по земното летоброене, докато тези от Ригел на Орион имат възраст до 30 години на своите тела и мозък, който е стар до 500 години. Последният факт показва, че орионците могат да подмладяват телата си. Всички тези данни, както вече споменах, са получени при изследване на екипажи от катастрофирали НЛО. Статистическата обработка на редица случаи показва, че гигантите от съзвездието Орион и съзвездие Мрежа също се различават помежду си. Обобщено може да се каже, че двуметровите пришълци от Мрежа по физически облик са по близки да земните хора. Гигантите от Орион, носещи сребристи облекла принадлежат към по-стара цивилизация. Те са създали раса от биороботи, които външно приличат на тях и които се използват за различни изследователски дейности. Пришълците от Орион владеят и използват широко телепортацията и телепатията.
И разбира се Б-169 на които дължим 25% от посещенията на НЛО. Техните кораби са с дисковидна форма. Б-169 както вече казах има бази на Луната, в Мексико - "Долината на Мълчанието", Титан, и база на планета обикаляща около третата звезда на Алфа Кентавър (4,3 св год.). Според подложени на регресивна хипноза отвлечени и върнати обратно хора корабите на тази цивилизация преодоляват разстоянието от Земята до тази база за около 120 мин. Придвижването се е осъществявало чрез няколко прехода (скока) в пространството с дължина до1 светлинна година. Дължината на всеки преход се е определяла от големината на енергията, с която апаратът е влизал в тахионния тунел. В този "тунел" корабите се придвижват, използвайки тахионни носители. За разлика от електромагнитните вални, които се движат със скоростта на светлината, тахионните носители се предполага, че се движат с близо седемнадесет хиляди пъти по-висока скорост , или по точно 17 315 пъти по-бързо.
Хуманоидите наречени Б-169 приличат изцяло на хората с тази разлика, че са с малко по дребни и финни тела и малко по големи глави. Интересно е да се отбележи, че нашата планета се посещава и от още един тип хуманоиди, които също са свързани може би генетично със земните хора и приличат силно на тях. Неслучайно техните кораби идват от съзвездието Кентавър, откадето идва и другата човекоподобна раса (в този случай се оказва, че тази раса и Б-169 са от една звездна система както сивите и гигантите от Зета... това е възможно, защото Кентавър е тройна звезда, но за това пак се смята че при такава система е много трудно да се формират планети, и да възникне живот поради силно изкривените орбити на планетите и големите температурни разлики. В крайна сметка мога да кажа, че не съм сигурен точно откъде идва тази човекоподобна раса и Б-169).
Според описани срещи на хора с екипажи от тази раса (от Кентавър, не е Б-169) представителите на цивилизацията носят скафандри и корабите им имат триъгълно елипсоидна форма. Говорът им е подобен на грухтене и имат изпъкнали скули на лицето и големи очи. При полетите си до Земята извършват генетични експерименти за кръстосване с човешката раса (5% от наблюдаваните НЛО представляват кораби на тези човекоподобни сащества.). Редица случаи говорят, че напоследък представителите на тази цивилизация са увеличили значително разузнавателните си полети над Земята, и то главно над северното полукълбо. Освен от представителите на 6-те цивилизации Земята се посещава и от кораби на други космически пришълци. Съществуват свидетелства за посещения на дисковидни апарати над Европа от звездния куп Плеяди, отстоящ от нас на около 400 светлинни години.
Редица случаи показват, че през 80-те години Земята е активно посещавана от кораби на цивилизация, чиито прдставители са високи около 2,5 метра. Екипажи на тази цивилизация вероятно от хилядолетия посещават планетата ни. Съществуват определени предположения, базиращи се на конкретни факти, че те са взели участие при строежа на египетските пирамиди и са пострили тези на Марс. Близо до египетските пирамиди е намерено тялото на 2,5 метров мумифициран преди около 4500 години астронавт, който на външен вид много прилича на тези посетители. Нещо повече, предполага се, че пришълците от тази цивилизация са имали в миналото изградена база на Марс (а защо не и сега?). Корабите на тази раса са обикновено с кълбовидна форма с диаметар близо 60 м, около която често се наблюдава пръстен, подобен на пръстена на Сатурн.
Общо взето, може да се предположи, че тези, които ни посещават, идват от близката област на Галактиката. Досега има регистрирани само няколко случая на посещения на интелигентни, безпилотни разузнавателни сонди от груга галактика. Ако се разгледа строежът на нашата галактика по подробно, биха могли да се направят някои изводи за цивилизациите от хуманоиден тип, които вероятно я населяват. Най-старите цивилизации в Галактиката ни биха били разположени главно в пръстена , намиращ се на разстояние 16 000 светлинни години от нейния център и в халото, тъй като там се намират най-старите звезди, чиято основна светимост е в областта на червения край на видимия спектар. Поради по-голямата близост на звездите около ядрото на Галактиката и в звездните купуве цивилизациите от тези участаци много по-лесно биха изградили комуникационни общности и биха влезли в определени взаимоотношения, което още повече би ускорило техния прогрес. Ако разгледаме спиралните ръкави на Галактиката ни, ще видим че те са изградени от значително по млади звезди на възраст около 5-10 милиарда години.
Цивилизациите, които биха се развили около тях, в основната си част ще бъдат в началото на своята еволюция. Все пак някои от тях биха били достигнали значителна степен на развитие, достатачна, за да могат да осъществяват междузвездни полети до близки звезди. отдалечени до 1000 светлинни години. Други цивилизации от спиралните ръкави, като нашата например, биха били в процесс на усвояване на планетните си системи, а трети може би сега тепърва осузнават и колонизират собствените си планети. От тази гледна точка може би съвсем не е случаен фактат, че всичките 60 цивилизации, за които досега има някакви данни, че ни посещават, са от нашия ръкав на Галактиката, а именно ръкава Орион (двата съседни ръкава на Орион са Стрелец и Персей те се намират на 7000 и 5000 светлинни години от нас.). За старите цивилизации, които вероятно са разположени около ядрото и халото на Галактиката ни, населението от ръкавите би било все още варварско.
Около центъра на Галактиката ни в момента може би има изградена мощна суперцивилизация (цивилизации). За нея може би биха представлявали интерес главно цивилизациите от другите близки галактики, като Магелановите облаци, М31 и М33. Възможно е войните в Галактиката ни да се водят главно в резултат на битки между варварски цивилизации от ръкавите, както и между тях и форт-постове на галактическата суперцивилизация (цивилизации). Доказателсво за съществуване на подобни суперцивилизации са може би и изучаването на някои групи взаимодействащи си галактики, например W33 и W34, човек остава поразен от тяхното "разумно" разположение в Космоса. Сякаш някой съзнателно с определена цел създава свързващи мостчета, които предимно са съставени от звезди, при това удивително целесъобразно, с минимален разход на "строителен материал" - често под формата на прави, опънати като струна линии.
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:36ч.

РАЗУМ В ЗЕМНИТЕ НЕДРА



От незапомнени времена световният фолклор съхранява разкази за тайнствени подземни жители. В древността и Средновековието хтоничните същества са възприемани като богове, демонични духове-пазители на царството на сенките и като реално съществуващ народ с физически осезаеми представители. Този синкретизъм ориентира и съвременните хипотези за естеството на контактите с чуждия разум. Въпреки, че за мнозинството от нас тролите, гномите, коболдите или гобелините са фантастични същества, обитаващи въображението на суеверните ни предци или са персонажи, вплетени в сюжетните линии на психотрилъри и хорър-романи, събраното през хилядолетията познание ни позволява да възстановим облика на реално съществуващи подземни раси, създали мощна инфраструктура и зони на обитание в земните недра и влияещи върху съдбата на цялата планета.

Изглежда най-могъщо влияние върху човешките възприятия и модели за това как изглежда и с какви напреднали технологии разполага една чуждопланетна цивилизация оказва обитаващата обширни подземни кухини по цялото земно кълбо раса от същества с нисък ръст, известни и като greys - сивите. Някои отъждествяват малките “сиви” с ръст между 60 см и 1,20 см с енлонавти от далечни звездни системи, други - с природни духове - елементали, които са астрални същества, способни да се преобразуват в твърда телесна субстанция. Тази хуманоидна раса, известна с генетичните си експерименти върху хора и животни и със своите дисковидни космически апарати, е оставила солидни доказателства за съществуването си. Известни са норвежките зети , ирландските сиди, лапландските чакли, сихиртите в Заполярието, джуджетата мулу-курумби в Индия, островните менехуни в Океания и наннибите от Северна Америка. В Северна Европа, по островите в Северния ледовит океан, в Кавказ, Южна Америка и другаде са разкрити материални следи от съществуването на цивилизация от човекоподобни лилипути - могили с миниатюрни жилища и сечива в основите им, каменни формации с култов характер - долмени, погребения в пещери, прокопани кариери, достъпни за хора с нисък ръст, подземни съоръжения и дори градове.

Диаметрално противоположна в своята телесна морфология, но не и като технологичен капацитет, е цивилизацията на исполини със събирателното название anakim. Ако се позовем на авторитети от римокатолическата църква, се оказва твърде вероятно старозаветните родоначалници на човечеството Адам - висок 45 м и Ева с ръст 35 м да са принадлежали към тази раса. На анаким се приписват също мегалитните съоръжения Стоунхендж /Англия/, Баалбек /Азия/, Саксауаман и Тиауанако /Южна Америка/, както и грандиозните антропоморфни фигури върху перуанското плато Наска, в чилийската пустиня Тарапакар, в алжирската планина Тасили или край Керн Абас в Южна Англия. На Стария континент ги познаваме като обитаващите недрата на планините троли, асирийците ги наричат сапари, в Индия са известни като снажните и светлокожи тоди, на о-в Крит има спомени за сходен антропологичен тип свакии, а в Централна Америка преданията говорят за кинаме - огромни, много силни хора. През 1908 г. на смъртния си одър 95-годишният норвежки мореплавател Янсен споделя с писателя Уилис Емерсън преживени от него преди десетилетия събития, описани в излязлата същата година книга “Димящият бог”. След продължило месеци плаване с едномачтов платноход в арктическите морета, Олаф и баща му Йен срещат далеч зад полярния кръг земи с буйни потоци, мощни гори, буйна растителност и невероятно многообразие от птици, огрени от странна червеникава светлина. По време на буря проникват през отвор в Северния полюс и са посрещнати от обитателите на подземния свят - хиперборейците, описани като великодушни исполини с ръст до 4 метра, живеещи между 400 и 800 години и общуващи посредством транслиращи електромагнитни вълни странни устройства. Счита се, че представители на великанската раса, обитаващи разположени на голяма дълбочина обширни пещерни комплекси от Аляска до Мексико, разполагат с космически апарати, способни да преодоляват междузвездните пространства.

Велика подземна империя, отъждествявана със световен генофонд, библиотека на човешкото познание и резиденция на световно “правителство в сянка” е Агарта със столица Шамбала. Преди хилядолетия воденият от азиатски принц след опустошителен катаклизъм народ agarti открива изоставена инфраструктура от времената преди потопа и навлизайки в земните недра, влиза в конфликт с расата на рептилиите, който продължава и днес. Агарта включва повече от 100 свързани в мрежа от многобройни тунели и пещери подземни градове , чието население според американският монах Ърнест Дикхоф възлиза на 20 милиона души. Подземните мегаполиси на Агарта Шингуа, Шонше и Рама са разположени под Хималаите. Империята има свои колонии и тесни контакти с разположени под другите континенти подземни поселения, а един от 9-те входа към Агарта се намира в Антарктика. Лидерството на предходните хуманоидни цивилизации се оспорва от други доминиращи на планетата подземни обитатели - расата на рептилиите. В Индия те са известни като nagas - змиеподобни хора или хора-гущери, които обитават подземните градове Патала и Бхагавати. Счита се, че тези центрове се намират под Хималаите в Азия и оттам нагите водят войни със себеподобните, с хората и с други подземни обитатели от великата империя Агарта. И днес милиони хиндуисти вярват, че входът към Патала се намира в “Кладенеца на Шеша” в Бенарес. В книгата си “Отровните влечуги” изследователят Шерман А. Минтън отбелязва, че се касае за реален вход, с четиридесет стъпала, които водят до концентрична депресия и свършват срещу затворена каменна врата, покрита с барелеф, изобразяващ кобри. Тибет също се свързва с мистична гробница, също наречена Патала, до която води система от тунели, завършваща с огромна подземна кухина. Тези подземни “магистрали” вероятно преминават през целия азиатски континент и дори отвъд него. Цивилизацията “нага” е високоразвита и притежава авангардни технологии. Сред техните изобретения са т.нар. “поразяващи лъчи” и “вимана” или дисковидни въздушни кораби. Тези машини са детайлно описани в древните ведически текстове, включително “Бхагавадгита” и “Рамаяна”. Расата на рептилиите изпитва презрение към човешките същества, които понякога отвлича, измъчва, с които се кръстосва и дори изяжда. Генетичното съчетаване продуцира широко разнообразие от форми, от влечугоподобни до почти човешки на вид същества. Изследователите ги класифицират в три основни групи. Зеленокожите рептилии от смесен тип - т.нар. hybrids са идентични с расата на джуджетата, чиито представители преобладават в близките срещи с екипажите на НЛО. Втората разновидност - reptoids представляват смесица от змиевидни извънземни гени и хуманоиди и са с крехко телосложение, широки и тъмни очи, три пръста на крайниците и зеленикаво-кафява кожа. Съществата от вида драконовидни рептилии - dracons са черни на цвят хуманоиди с бронзов оттенък и приличат на праисторическите птеродактили. Притежават крила, сходни с тези на прилепите, а според очевидци - подобни на рога израстъци на главата, които ги приближават да описанията на слугите на Луцифер. Китайската и централноамериканската митологии изобилстват с описания на тези известни със своята интелигентност и агресивност персонажи, притежаващи транспортни средства и подземни бази в САЩ, Мексико и Сибир. Много от съобщенията за тайнствените “мъже вчерно” описват същества, които могат да бъдат рептоиди или драконоиди. Драконовидните хуманоиди използват като стражи, охраняващи подземните тунели и хранилища огромни змии - serpents, способни да умъртвят човек за секунди със своите челюсти и тела. За чудовищни змии, насекоми и други гротескни влечуги, гърчещи се в подземния сумрак зад стъклоподобните стени на безкрайни тунели, ни съобщава изследователят Чарлз Маркос, позовавайки се на очевидци, спускали се неколкократно в разположени на повече от 9 км дълбочина подземни кухини под Северен Арканзас от края на 50-те до началото на 60-те години. В много редки случаи са виждани и dragonworms - друга мутация от расата на рептилиите, свързана с многовековно атрофиране на крайниците. Тези считани за много интелигентни същества приличат на гигантски червей или гол охлюв.

Подобно на разнообразието от раси, етноси и култури на повърхността, подземният свят не се изчерпва със споменатите високоразвити форми на разум. Освен джуджета и великани, недрата на Европа приютяват и загадъчните oliverians - човекоподобни същества, различаващи се от Хомо Сапиенс само по маслиненозеления цвят на кожата си. Те обитават подземни кухини, наричани “Земята на Свети Мартин”. Описаните в английските хроники от ХІІ век “зелени деца” от Уулпит и техните по-късни аналози от испанското градче Баньос през 1887 г. са твърдели, че идват именно от “Земята на Свети Мартин”, описана като страна, където “слънцето никога не изгрява и цари вечен полумрак”.

Африка също крие тайнствена раса в своите дълбини. По време на своите контакти с пришълци “от Плеядите”, швейцарският контактьор Били Майер получава информация за съществуването на обширна система от лабиринти и огромни обитавани пещери в Египет, в които се съхраняват много книги за висшата наука, пазени от механични устройства. Изследователи твърдят, че са виждали т.нар. Giza people, облечени като древните египтяни. Според Leading Edge Research тези същества са в тясна връзка със секретно американско правителство, а други свидетелства определят “народа на Гиза” като контролирана от рептилиите цивилизация.

През март 1945 г. редакторът на списание “Амейзинг сториз” Рей Палмър запознава читателите с твърденията на младия оксиженист Ричард Шейвър, че е посетил обширна пещерна система и общувал с представители на високоразвита цивилизация в недрата на Северна Америка. Според Шейвър в праисторически времена Земята е посетена от космически същества teros от друга планетна система, потърсили спасение от смъртоносната слънчева радиация под повърхността. Възприемани като богове от простосмъртните земни жители, teros демонстрират своите авангардни технологии, създавайки устройства за получаване на триизмерни изображения от разположени зад плътни прегради обекти, за телепатия, телепортация и “пречистване” на физическото тяло, мощни лъчеви пушки за раздробяване на скали и машини за генериране на лишена от радиоактивност слънчева светлина. Злоупотребата с мощните механизми постепенно създава дегенерати от драконовиден тип - deros, лишени от морал и човешки инстинкти същества, упражняващи зловреден ментален контрол върху човечеството и периодично отвличащи хора, които след садистични оргии умъртвяват или превръщат в роби. Именно техните зловещи експерименти провокират религиозните представи за демоните и ада.

В продължение на четири години Рей Палмър поддържа полемиката по повод “загадката Шейвър”, обхванала и списанията “Фантастик адвенчърз”, “Мамът адвенчърз” и “Саут си сториз”. Разкриват се данни и за други обитаващи недрата на Новия свят раси. В дълбоки пещерни системи под региона Озаркс-Арканзас очевидци срещат миролюбиви хуманоиди с ръст около 2,40 м, бледосиня кожа и огромни овални и силно светлочувствителни очи, наречени moon-eyes. Според изследователя Джон Лиър те са идентични със съществата, на които астронавтите се натъкват на Луната, а друга версия ги свързва с нордическия тип пришълци. Счита се, че moon-eyes са потомци на Ной, които векове след потопа откриват и заселват изоставени пещерни комплекси и технологии в недрата на Западното полукълбо. Под Южна Невада, северната част на Ню Мексико и вероятно под щата Юта са разположени владенията на т.нар. orangeans. Някои източници ги определят като хуманоидна раса. Друга класификация ги интерпретира като генетично модифицирани червенокоси хибриди между рептилиите и човешката раса, доколкото имат човешки облик и притежават човешки репродуктивни органи. Съществуват сведения, че се касае за манипулирани чрез ментален контрол подобно на хаитянските зомби рептилии с оранжев цвят на кожата. Частично свързана с разположената под Дулче, Ню Мексико, подземна система е и т.нар. империя Финикс. Остава неясно дали нейните обитатели - phoenicians, принадлежат към хуманоидния тип или към цивилизацията на рептилиите. Осезаемата концентрация на подземни раси под Северна Америка се допълва от разположената под Маунт Шаста в Северна Калифорния колония на telosians с главен град Телос, разположен на пет нива с население повече от милион души. За прародина на този хуманоиден тип се посочва съзвездието Плеяди. Телозианците са заселили и усвоили населявани преди потопа от т.нар lemurians подземни градове. Преодолели са стареенето и мутациите. Известни са техните поддържани в изолирана биосфера растителни и животински видове, електромагнитни шейни , метро, ускоряващо до над 5500 км/ч и космически апарати, пътуващи през пространствено-времеви портали.

Поляризация между агресивни и протагонистично настроени към обитателите на външния свят същества откриваме и в легендите и преданията за загадъчните обитатели в недрата на Южна Америка. Предания и разкази на местни племена говорят за сражения с ниски космати хуманоиди със завършващи с копита крайници, наричани ikels, а в древногръцката митология- сатири. Считат се за представители на изчезнала преди Адам раса, притежаваща ангелически, зооморфни и хуманоидни характеристики. Свързани са с цивилизацията на рептилиите и подобно на тях от векове отвличат жени и деца или загиват от ръката на въоръжените с мачете разгневени туземци. Значително по-дружелюбни са обитаващите пещерни комплекси под региона Мато Гросо и други съседни райони в Бразилия atlanteans. Предполага се, че безследно изчезналият между двете световни войни при търсене на древен град в джунглите на Бразилия полковник Пърси Фосет и неговия син са се натъкнали на обитаем подземен град на неоатлантите в недрата на планините Ронкадор на региона Мато Гросо. Тези същества са както антропоморфни като облик и ръст, така и подобни на европейските гноми и притежават напреднали аерокосмически технологии, включително дисковидни летателни апарати. Те са потомци на раса, преоткрила и заселила изоставени преди хилядолетия от империята Атлантида инсталации и пещерни комплекси. Тези подземни съоръжения са били добре известни на инките. Вероятно в периода 1532-1574 г. поне осем милиона от тях са потърсили спасение от испанското нашествие в земните недра през входове при столицата Куско, при високопланинския град Мачу Пикчу и в чилийската пустиня Атакама.

Повечето от жителите на малкия град Орнидж, разположен в Западните равнини на Нов Южен Уелс в Австралия дори не подозират, че в недрата под тях се намира огромна пещера, свързана с легендарната подземна област Бинумеа. Австралийският изследовател на паранормалните явления Рекс Гилрой се позовава на местни предания, според които прадедите на аборигените дошли от земните недра, прекосили континента и създали нови племена. След това те се отправили в неизвестна посока или се върнали под повърхността. Аборигените говорят за свои предци, които наричат “жители на пещери под планината”, имайки предвид Големия Водоразделен хребет. Те са убедени, че съществува система от свързани помежду си пещери и тунели, простиращи се на стотици километри от Тамуерта до Канбера. В този подземен свят, който коренните жители на Зеления континент наричат Бинумеа, се намирали огромни кухини, подземни реки и дори голямо езеро. Бинумеа била обитавана и от огромни гущери, подобни на крокодили и странни летящи маймуни с големи червени очи. Народите от други области в Австралазия също пазят легенди за подземна раса. Според местните традиции на Каролинските острови, Папуа Нова Гвинея и Малайзия в древни епохи цивилизация от гиганти, обитавали изгубения континент Шамат (Лемурия) се отправила към бездните в недрата на Земята, за да се върне някога и отново “преобрази света”. А жителите на островите Тробианд вярват, че техните праотци дошли от подземни светове през отвор на повърхността.

Обнародваните от австралийското “Общество на кухата земя” засекретени фрагменти от бордовия дневник на световноизвестния полярен изследовател адмирал Ричард Бърд (1888-1957г.) предизвикаха истинска сензация сред привържениците на хипотезата за обитаемата сърцевина на Земята. На 19 февруари 1947 г. Бърд се отправя със самолета си към вътрешността на Антарктида и изминава над 3000 км. В дневника си отбелязва, че в продължение на 17 мили лети над планински области с езера, реки, зони с растителност и древни животни, включително мамути. Апаратурата на борда се разстройва, а след това изгубва контакт с базата. Накрая съзира “кристален” град и е пресрещнат от дисковидни летящи обекти. Бърд и екипажът му слизат в земните недра и осъществяват контакт със стройни руси мъже с немски акцент, представили се за емисари от Агарта. Бърд разговаря с владетеля на подземната империя, който изразява своята загриженост от възможно ядрено самоунищожение на човечеството. През март същата година Бърд е задържан, разпитван близо 7 часа в Пентагона и инструктиран да не споделя с никого предупрежденията от подземния свят.

Многобройни легенди, предания и свидетелства на очевидци потвърждават непосредственото присъствие, съперничество и могъщо ментално и технологично въздействие върху човешкия род на разумни същества в земната утроба. Разчупването на ревностно охраняваните от тайни общества и посветени правителства печати на секретността ще разкрие детрониращата хегемонистичното светоусещане на човечеството истина, че адресът на боговете не са космическите бездни, а адските дълбини на нашия общ дом, откъдето те ни наблюдават и ирационализират нашата “усвоена” реалност.

Автор: Мирослав Минчев
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:37ч.

СЕДЕМТЕ ЧУДЕСА НА СВЕТА
Това са творби на архитектурата и на изобразителното изкуство, смятани през елинизма за неповторими поради величествените им размери, невъобразимата им красота и скъпоценните материали, вложени в тях. Те са описани в приписваното на Филон Византийски съчиненеие "De septem orbis miraculis". Според най-разпространеното предание, тези седем чудеса били: Александрийският фар; хризоелефантинната (от злато и слонова кост) статуя на Зевс за храма в Олимпия; Висящите градини на Семирамида във Вавилон; Родоският колос (бронзова статуя на Хелиос от Харес - около 280 пр. Хр.); Египетските пирамиди в Гиза; Гробницата на Мавзол в Халикарнас ; Артемизионът - храмът на Артемида в Ефес . Други автори причисляват към Седемте чудеса на света и Вавилонската кула; Олтарът на остров Делос; Дворецът на Кир II Велики (вероятно в Персеполис, Екбатана или Пергам); египетската Тива с т.нар. пееща статуя на Мемнон (единият от двата каменни колоса пред храма, строен при Аменхотеп III); Храмът на Зевс в Кизик; статуята на Асклепий в Епидавър; хризоелефантинната статуя на Атина от Фидий на атинския Акропол и др.

ПИРАМИДИТЕ В ГИЗА
Пирамидите в Гиза са едно от седемте чудеса на света и единственото, което съществува и до днес. Още древните мъдреци са писали за тяхното могъщество: “Планини от камък, поставени върху планини от камък”. Или за великолепието им: “Безполезна суета на фараоните, която струвала невъобразима сума пари”. Или заради величието им: “Най-смайващата архитектонична идея, която не може да бъде победена”. Или заради устойчивостта им: “Всичко на този свят се бои от времето, но времето се бои от пирамидите”. Хигин, а по-късно и Касиодор казват: “Поради местоположението си пирамидите поглъщат своята сянка, така че не я виждаме”. Те са строени в една редица от почти сто километра от Кайро до Илахун.


ВИСЯЩИТЕ ГРАДИНИ НА СЕМИРАМИДА
В най-забележителното царство измежду царствата, намиращо се в двуречието, между реките Тигър и Ефрат, където според Библията бил земният рай, се намира друго от седемте чудеса на света - Висящите градини на Семирамида във Вавилон. Според Филон градината била "прелест и радост за очите". А Страбон казва за нея: " Градината е във вид на квадрат и всяка нейна страна е дълга четири плетри (т.е. приблизително 120 метра). Държи се от сводове, които се опират в подставки от каменни блокове, наредени един върху друг, като кубове. Каменните подставки са напълнени с пръст, така че в тях могат да растат дори най-високите дървета. Направени са от печени тухли, споени с асфалт, с асфалт са залепени и сводовете и подпорните стълбове от каменни блокове. Най-отгоре има стъпаловидни тераси, където се намират спиралните помпи. С тях работници непрекъснато докарват вода от Ефрат. Тази река тече по средата на града, а до реката е градината."


АРТЕМИЗИОН - ХРАМЪТ НА АРТЕМИДА В ЕФЕС
Според една легенда, основателки на град Ефес били амазонките. През 560 г. пр. Хр. баснословно богатият Крез възложил на Херсифрон от Кносос и неговия син Метаген да построят в Ефес величествен храм, посветен на богинята на луната, покровителка на животните и девойките. Гърците я наричали Артемида. Това е третото от седемте чудеса - постройката, която всички хора от древността провъзгласяват единодушно за най-възхитителна в света. Този храм превъзхождал по размери Партенона, построен по-късно в Атина. Платформата му била с размери 131х79 метра. Носещата конструкция била съставена от 120 мраморни колони с височина 20 метра. Украсата на храма се състояла от множество скулптури и орнаменти. В центъра била издигната статуя на Артемида. Двеста години след построяването на храма, през 356 г. пр. Хр., той бил подпален и унищожен до основи от Херострат, който искал с деянието си да се прослави. По-късно храмът на Артемида бил възстановен от Александър Велики и просъществувал до III в. сл. Хр., когато град Ефес започнал постепенно да запада. Градът и храмът били разграбени от готите, а по-късно пострадали от наводнение. В наши дни е останала само една колона от по-късния (възстановения) вариант на храма.


СТАТУЯТА НА ЗЕВС В ОЛИМПИЯ
Четвъртото чудо на света, единственото, създадено от един-единствен човек - великият скулптор Фидий, се намирало в сърцето на Гърция, в Олимпия. Храмът на Зевс е най-голямата олимпийска руина. Бил построен през 468-456 г. пр. Хр. и неговият архитект Либон Елидски го поставил върху малко възвишение в свещения район, така че изглеждал по-висок, отколкото бил в действителност. Неговите дорийски колони по 6 на всяка фасада и по 13 от двете страни, били високи десет и половина метра. Храмът се състоял от три части: в средното помещение, разделено от два реда дорийски колони на три кораба, върху настилка от червен варовик, украсена с бял мрамор, се издигал черен варовиков блок - пиедесталът за хризоелефантинната (от злато и слонова кост) статуя на Зевс Олимпийски. Статуята била висока девет мерта без пиедестала или дванадесет и половина метра с пиедестала. Туниката на Зевс и косата му били от злато, непокритите части на тялото от слонова кост, тронът от кедрово дърво, инкрустирано с абанос и скъпоценни камъни.


МАВЗОЛЕЯТ В ХАЛИКАРНАС
Незначителното турско пристанище Бодрум е съвременното название на древния град Халикарнас, където била построена гробницата на Мавзол, най-голямата гробница в света след Египетските пирамиди. Артемизия обичала своя съпруг Мавзол с обич, по-силна от тази в любовните стихове и по-трайна от всякаква човешка страст. С неописуеми усилия и великодушие тя построила в негова памет изключителна гробница, толкова великолепна, че се смята за едно от седемте чудеса на света. Плана на гробницата разработили и осъществили архитектите Питеос и Сатирос. Мавзолеят представллявал съчетание от пирамида, зикурат и гръцки храм и по този начин изразявал особеното положение на Халикарнас, като Дорийски град на пределите между Гърция, Месопотамия и Египетския свят. Съвременниците се възхищавали от неговите размери, разточителност и главно от ненадминатото съвършенство на художествена украса. Основа на цялата постройка била огромна плоча от проконески мрамор. Над плочата се издигал надгробен храм, заобиколен от 36 йонийски колони, които поддържали покрива, с форма на пресечена пирамида. Пирамидата завършвала с площадка, на която била поставена скулптура - Мавзол и Артемизия в колесница с четири запрегнати коня. Цялата постройка била висока около 46 метра. С украсата на отделни части от Мавзолея се заели знаменитите художници и скулптори Леохар, Бриакс, Скопас, Праксител и Тимотей.


РОДОСКИЯТ КОЛОС
На остров Родос се издигал Колосът, висок седемдесет лакътя (около 30-40 метра), създаден като образ на Хелиос, сияйният бог на слънцето, който свети на простосмъртните и боговете. Според някои източници статуята стояла разкрачена на двете противоположни стени на пристанището, така че корабите, които пристигали в Родос, трябвало да минават под нея. За статуя с такива размери, при това от метал, било напълно естествено да се провъзгласи за чудо на техниката и изкуството - за чудо на света. Според Филон статуята била построена така: "Най-напред Харес отлял и поставил краката на Колоса, после парче по парче отливал другите части на тялото и ги споявал с частите, който вече били поставени. Около растящата скулптора трупал голямо количество глина и пясък, които по този начин закривали завършената част, а наоколо заповядал да се натрупат камъни, така че да крепят творбата му."


ФАРЪТ В АЛЕКСАНДРИЯ
Седмото чудо на света, Фарът на остров Фарос край Александрия, е в делтата на Нил “реката, хранена от небето”. Сведенията за него идват от древни и средновековни очевидци, които твърдят, че бил по-висок и от най-високата пирамида. Построен е от книдският архитект Сострат. Според Йосиф Флавий, еврейски историк от I век сл. Хр., фарът бил висок 180 метра. Той пише: “през нощта огънят на открито, запален с дърва на най-горната площадка на фара, дава знак на приближаващите кораби на разстояние 300 стадия (50-56 километра)”. Според описанието на Плиний, фарът имал квадратна основа със страни, дълги 180-190 метра. Върху нея се издигала голяма сграда с четири кули - по една на всеки ъгъл. Над нея пък се издигала кула, висока 70-80 метра, която постепенно се стеснявала нагоре и завършвала със зъбчата стена като крепост. Над нея се извисявала втора кула, по-тясна и вероятно също толкова висока, която завършвала с каменна площадка. На площадката имало кръгло помещение с колонада вместо стени, където нощем се палела голяма клада с дърва. През IV в. обаче го засегнало земетресение и никой вече не видял огънят на неговата площадка. В началото на XIV в. населението започнало да го разрушава и разграбва малко по малко, за да си строи къщи, а земетресението през 1326 г. довършило това, което било останало.
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:37ч.

АНГКОР


АНГКОР(Angkor) е древната столица на Камбоджа. В течение на няколко века кхмерските крале, считащи себе си за богове, строили тук величествени дворци и храмове. В X-XII век Ангкор е бил вероятно един от най-големите градове в света. Но в 1431 година, след като войските на съседния Сиам (днешен Тайланд) завладяли и разрушили града, жителите го напуснали и той попаднал във властта на джунглата, която го скрила за дълги години. Времето и джунглата не пощадили дървените постройки, но дворците и храмовете, независимо от разрурушенията, съумяли да се потивопоставят и просто потресли европейските изследователи, когато ги видяли за пръв път през XIX век. В Европа Ангкор получил широка известност през 1868 година, след излизането на книгата "Пътешествие в Сиам и Камбоджа" от френския натуралист Анри Муо. Под натиска на Франция през 1907 година, намиращият се под контрола на Сиам Ангкор, бил върнат на Камбоджа. Първите работи по разчистването му от джунглата и възстановяването на сградите започнали още в началото на XX век, но пълномащабен характер придобили едва през 1930 годна. Гражданската война, започнала след държавния преврат в 1970 година и продължила почти 20 години, нанесла на Ангкор огромни вреди. Истинските грижи по възстановяване на Ангкор започнали отново през 1990 година, а от 1992 година градът е взет под егидата на ЮНЕСКО. Руините на Ангкор заемат площ от около 200 кв.км. Запзили са се около 100 дворци и храмове.

Ангкор-Ват
Храмът Ангкор-Ват (Angkor Wat) е разположен до южната граница на древния Ангкор и се явява безспорно най-голямата му забележителност. Преводът на името му гласи "град-храм". Построен е при управлението на крал Суряварман II (1112-1152г.) и е посветен на индуисткия бог Вишну. Ангкор-Ват е навярно наи-крупното религиозно съоръжение в света. Общата му площ е около 2 кв.км. Той се е съхранил най-добре в сравнение с останалите постройки, което се обяснява с това, че даже след запустяването на тези места и до наши дни, в него са живяли будистки монаси. Храмът е обграден от ров с ширина 190 метра, който в древността е гъмжал от крокодили. От западната страна ровът се пресича от каменна дига, по която се влиза в храма. Територията му е защитена от стена с размери 1025 м. на 800 м. От вратата към храма е прокаран дълъг и широк път, разположен върху насип с височина около 1,5 м. Самият храм представлява твърде сложна конструкция на три нива с множество стълби и проходи. Ангкор-Ват е увенчан с пет кули - една в центъра и четири по края на покрива. Височината на централната кула, която е значително по-висока от останалите е 42 м., а над земната повърхност се идига на 65 м. Тази кула символизира митичната планина Меру (Meru), която според индуистката митология е център на света. През всяко ниво преминават галерии. Галериите на първото ниво, с обща дължина около 800 м., са украсени с двуметрови барелефи, изобразяващи различни сцени от митологията и бита на древните кхмери. Галериите на второто ниво са украсени със скулптурни изображения на танцьорки, чиито общ брой е около 2000.

Ангкор-Тхом
Други забележителности на Ангкор са Ангкор-Тхом (Angkor Thom), разположен на 1,7 км. северно от Ангкор-Ват, представляващ нещо като цитадела на града. В центърът му се намира основната му забележителност - храмът Байон (Bayon). На 200 м. северозападно от Байон се намира храмът Бапхуон (Baphuon), който бил построен преди самия Ангкор-Тхом. От източната страна, пред рова е разположена така нречената Тераса на слоновете (Terrace of Elephants). От тази тераса кхмерските крале наблюдавали церемониите на главния площад на Ангкор-Тхом. Над терасата са разположени останките на резиденцията на кхмерските крале, в чиито център е Пименакас (Phimeanakas), което означава "Небесен дворец". Друг голям храм, намиращ се на север от Ангкор-Тхом е Пре-Хан (Preah Khan). Той също е обграден от ров и стена с размери 700 на 800 м. По правило всички храмове на Ангкор са с правилна правоъгълна форма и са строго ориентирани в посока север-юг и запад-изток.

Допълнителна информация: АНГКОР
Комплекс от храмове, дворци, водохранилища и канали в Камбоджа край гр. Сием Реап (9-13 в.). Включва руините на древните столици Яшодхарапура и Ангкор Тхом. Стъпаловидно извисяващи се храмове; най-големият е "Ангкор Ват" (1113-50) с богата скулптурна украса. Днес резерват, включен в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО.
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:37ч.

Херкулан и Помпей


Предиобед на 24 август 79 г. сл. Хр. със страхотен грохот се разцепил върхът на вулкана Везувий, в чиито основи се намирали цветущите градове Херкулан и Помпей. Всред тътена на ослепителни мълнии към небето се извисил гигантски стълб от дим, камъни и вулканична пепел, който закрил светлината на слънцето. Преди да започне трагедията и в двата града царяло утринно оживление. Никой от жителите не подозирал какво ще се случи в следващите часове. Миг след катастрофата над Херкулан връхлетяла лавина от вулканична пепел, лава и пороен дъжд, която задръстила улиците, заизкачвала се все по-високо и по-високо, заляла покривите, проникнала в сградите и за броени мигове заличила града на Херкулес от лицето на земята. В това време, в съседния Помпей всичко започнало с тих дъжд от вулканична пепел, на който малцина обърнали сериозно внимание. А когато опасността станала очевидна, вече било много късно за бягство. Градът бил обгърнат от задушливи серни изпарения, а от небето падали парчета пемза, някои от които тежали килограми. Къщите се срутвали и погребвали под развалините ужасените обитатели. Трагедията продължила 48 часа и когато слънцето успяло отново да пробие гъстия серен дим и облаците от пепел, Помпей вече не съществувал. Всичко в радиус от осемнадесет километра било напълно унищожено и засипано от лава и вулканична пепел. Цели седемнадесет столетия прекрасните древни градове лежали скрити от човешкия поглед, докато един ден през 1748 година местен жител, копаейки кладенец, се натъкнал случайно на зала, украсена с антични статуи. Така светът узнал за невъобразимата трагедия, сполетяла цветущтите градове Херкулан и Помпей. Тези страшни мигове са възпроизведени с разтърсващ реализъм в живописното платно "Последният ден на Помпей", нарисувано от руския художник Карл П. Брюлов.

Историческа информация:
Херкулан и Помпей са антични градове, намиращи се в областта Кампания, Южна Италия в подножието на Везувий, които са били затрупани от дебел пласт пепел и лава, след изригването на вулкана през 79 г. сл. Хр. Помпей е бил процъвтяващ град с около 30,000 жители. И той и Херкулан са били напълно унищожени след ерупцията. През 1748 год. започват големи, в началото хаотични разкопки, които продължават и до днес. Благодарение на тези разкопки са били открити градските стени (5-4 в. пр. Хр.), форумът, храмове, театри, палестри, терми, богати домове на патриции (3-1 в. пр. Хр.), украсени със скулптури и ценни стенописи. От сведенията, получени при археологическите изследвания учените разкрили извънредно интересни данни за методът, който е бил използван при строежа на древните сгради, а също така за бита и нравите на хората по това време.
Виже също и галерията с изображения на руини, интериори и стенописи от помещения в унищожените древни градове.
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:38ч.

Спътниците на Марс произлизат от една луна

Някога Марс е имал една голяма луна, от която са останали два малки къса – Фобос и Демос. Тази нова хипотеза за произхода на двете луни на Червената планета изказа Фред Стингър, професор във Вирджинския университет.
Досега мнозинството от учените поддържаха мнението, че двата спътника са астероиди, попаднали в гравитационен плен на Марс, пише електронното издание NEWSru. Тази теория обаче, противоречи на законите на физиката и не може да обясни защо луните обикалят Марс по почти кръгли и почти екваториални орбити, заяви Стингър.
Решаването на загадката около орбитите на спътниците ще ни помогне да разберем техния произход, твърди професорът. Той смята, че още по време на процеса на формирането на планетата или веднага след неговото приключване, в орбитата на Марс се е появила луна, която се е разрушила под въздействието на гравитационните сили на планетата. Най-масивните й части са паднали на повърхността на Марс, а по-малките парчета са останали в орбита, твърди професорът. Те са открити през 1877 година от американския астроном Асаф Хол, който ги нарекъл Фобос и Демос.
Хипотезата на Стингър се потвърждава чрез компютърно моделиране на процеса на формиране на планетата, но най-сигурното доказателство ще даде сравнението на химическия състав на образци от почвата на двата спътника.
Професорът изказа и предположение, че по-големият спътник – Фобос (най-големият му диаметър е 26 км.), след няколко милиона години ще се разпадне на малки парчета и ще престане да съществува. Той предлага на Демос да се построи постоянна база и оттам да се контролират роботите, изследващи Марс.



ДНЕВНИКЪТ НА MARS EXPRESS


Първата самостоятелна европейска мисия до друга планета трябва да завърши с кацане на Марс в деня на Коледа. Кон Макарти, мениджър на Mars Express Beagle 2 на Европейската космическа агенция (ЕSА), описва в дневник последните приготовления за BBC News Online:
В Контролния център на Mars Express на Центъра за европейски космически операции (ЦЕКО) в Дармщат, Германия, на сутринта на 21 ноември ( 15.12.2003)ние - инженерите и специалистите по контрол на космическите полети на Mars Express - напрегнато очаквахме получаването на телеметричните сигнали от космоса в наземната станция на ЕSА в New Norcia, Австралия.

Контролната зала на мисията в ЦЕКО

Полетът вървеше по предварителния график, макар че в началото на ноември сондата Beagle 2 беше попаднала в силна слънчева буря. Въпреки че тя беше в нормално състояние през цялото време на шестмесечното си приближаване към Марс, показателите й редовно се проверяваха.
Сондата е от жизнено значение за мисията, така че беше важно да се проверява функционалността й след скорошното слънчево изригване. Ако се установеше, че всичко е наред, значи изчисленията са били точни и контрольорите можеха да продължат с планираните за деня дейности. Трябваше да се приключи с инсталирането на нов софтуер на компютрите на сондата.
Този нов софтуер ще оптимизира операциите на научната апаратура на Beagle 2 след кацането й на повърхността на Марс в деня на Коледа. Докато корабът на Mars Express продължава полета си към Марс, до края на който остават още 22 дни, ЦЕКО се занимава с подготовката на кацането; макар да са сигурни, че всички оперативни космически процедури са отработени, оперативните екипи и помощните екипи от инженери, чиято роля е да ги съветват, ги репетират.

Кацането на Марс

Симулацията Mars Express продължава вече повече от два месеца. Работата на системите за контролиране на операциите, които ще бъдат използвани по време на кацането на Марс през декември, представляват космически симулации на изработена от ЦЕКО компютърна система, ползваща софтуер, пригоден за работа в реалния космос.
Симулацията включва обичайни и случайни процедури, които трябва да се извършат по подготовката за изстрелването на Beagle 2 от Mars Express на 19 декември: насочването на сондата към набелязаната точка в най-високите пластове на марсианската атмосфера,
освобождаването на Beagle,
забавянето на скоростта й, за да се избегне сблъсъкът с планетата
и подготовката за навлизането й в орбитата на Марс.
Симулаторът "планира" навлизането с 8-минутно закъснение на връзката към и от кораба, така че командването на симулаторния кораб да се поеме 8 минути предварително. Предвижда се проверката на телеметричните прибори да започне 8 минути преди изпратените до кораба сигнали да се върнат в контролния център.

Критична фаза на мисията

Неблагоприятните ситуации са замислени така, че групите от оператори и подкрепящи инженери да имат възможност да се сработят и да образуват един общ екип. Те трябва да стигнат до вярното решение на всеки проблем даже когато работят в стресова ситуация.
Симулациите трябва да бъдат ръководени през различни дни от различни екипи, съответно А и Б, понеже критичната фаза на мисията "изисква" двата екипа да работят заедно 24 часа.
Всичко, което остава, са двете финални генерални репетиции през първите седмици на декември, когато симулираната мисия ще протича при пълно съгласуване действията на персонала преди заключителния етап на истинското шоу да стартира на 16 декември.
Завършвайки описанието на тази остроумна симулация и съпътстващите я тренинги, можем да изразим увереността си, че екипите от оператори и инженери са направили всичко възможно, за да осигурят успешното преминаване на Mars Express през критичната за мисията фаза.
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:38ч.

Война на световете...
Претърсването на Червената планета за живи организми продължава

Петър ГАВРИЛОВ

Повечето хора вероятно вече не помнят какво точно са правили или им се е случило на 1 юни тази година освен, разбира се, Деня на детето, който всеки празнува посвоему. За онези, които се вълнуват от темата „Има ли живот на Марс“ обаче, тази дата вероятно не е била повод за празник - на 90-годишна възраст умира Нормън Хоровиц. Учен генетик и биолог, той беше в основата на експериментите и проучванията, целящи да открият наличието на биосфера на Червената планета. Той взема участие и в подготовка на двете марсиански космически програми през 60-те и 70-те години на миналия век - „Маринър“ и „Викинг“. Една от задачите на двата автоматични спускаеми апарата - „Викинг 1“ и „Викинг 2“, стигнали Марс през 1976 г., е да открият следи от биологични форми. И именно един от експериментите на Хоровиц, наречен пиролитично отделяне, показва силна химична активност и помага да се отхвърлят първоначалните прогнози за наличие на живот там.
Основната задача на двата марсолендъра, всеки с почти сто килограма научна апаратура, обаче е да направят големи снимки на марсианската повърхност, да съберат данни за структурата и състава на повърхността и атмосферата на Червената планета. Двата апарата стигат до Марс след 304-дневно пътуване и функционират там сумарно две петилетки - „Викинг 2“ прекратява работата си след 1281 марсиански дни и бива изключен на 11 април 1980 г., след като батериите му свършват, а „Викинг 1“ е загубен след грешна команда, подадена на 12 ноември 1982 г. За това време двата апарата, стоящи неподвижно на повърхността на Марс, изпращат повече от 1400 снимки. Проектът „Викинг“, който струва около милиард долара, помага да се изгради представа за това какво би очаквало някой ден хората на тази планета - вулкани, полета от лава, дълбоки кратери и каньони са обичаен пейзаж от снимките там. Откриват се и косвени следи от вода, което всъщност кара толкова учени да продължават да градят хипотези за съществували форми на живот там.

Климатът обаче е суров

- прашни бури, температури много под нулата и резки промени на атмосферното налягане правят живота на Марс немислим.
Предшественик на „Викинг“ са мисиите „Маринър“, при които шест космически апарата (от общо десет), изстреляни в периода 1964 - 1971 г., правят снимки от близка орбита на повърхността на Марс, но без да се приземяват. Стойността на целия проект „Маринър“ (от 1 до 10), който освен Марс обхваща и планетите Венера и Меркурий, е общо 554 млн. долара, отделени за развитие, изстрелване на сондите и поддръжка на проекта. Последният - „Маринър 10“, който е първата мисия до две планети (Венера и Меркурий), глътва една пета от този бюджет. И в двете програми експериментите на Хоровиц имат голямо значение, въпреки че неговото участие в програмата „Викинг“ го прави известен.
Още в ранната си кариера Хоровиц си спечелва име на учен заради своята работа върху биохимичната еволюция. Той умира в дома си в Пасадена, близо до Калифорнийския технологичен институт, където е професор още от далечната 1946 г. Едно от основните виждания на Хоровиц по време на целия му живот и кариера като учен е, че за науката няма нужда да се пращат хора на Марс или на която и да било планета. Вместо тях той предлага изпращането на роботи, които да търсят форми на живот. В интервю, дадено през 1988 г. за „Ню Йорк таймс“, той коментира идеята за пилотиран полет до Марс с репликата:

„По-грешен ход от това едва ли би могло да има“

Грешен според него, защото гарантира отсъствието на космическа наука. По принцип американската космическа агенция НАСА третира чистата наука като нещо второразредно, затъмнена от програмите за изпращане на човек в Космоса. В голяма степен Хоровиц е прав, особено като се имат предвид огромните средства, с които НАСА финансира например изграждането на Международната космическа станция, която доста хора определят като скъп хотел за космонавти с малка практическа стойност.
Междувременно стана известно, че наследникът на проектите „Викинг“ и „Маринър“ - марсоходът Opportunity („Възможност“), е отново в движение след близо пет седмици усилена работа от страна на екипа на НАСА, който ще контролира движението на шестколесния апарат. Сега основната грижа е как да не се допусне да се повтори случаят, при който Opportunity попада на пясъчни дюни. „Това стана вследствие на това, което обикновено се нарича сляпо каране“, отбелязва Стив Скуайръс от университета „Корнъл“ в Итака, щата Ню Йорк. Скуайръс допълва, че при сляпото каране операторите на марсохода не следят много с колко напредва той и дори не внимават много за препятствията по повърхността. „При този тип управление можем за кратко време да покрием голяма повърхност, но той се практикува само в позната местност, каквато мислехме, че са пясъчните дюни.“ Това решение обаче се оказва грешно, когато марсоходът затъва в една мека марсианска повърхност. Сега, след близо пет седмици, плановете са Opportunity да продължи движението си на юг, за да изследва кратера Еребус, който се намира на 400 метра от марсохода. До кратера обаче води т.нар. магистрала „Еребус“, както Скуайръс описва, е „светла ивица, която виждаме от орбита“ и която се намира на по-малко от 120 метра от марсохода. Ако тя е съставена от твърд материал, това би могло да е сигурно и лесно пътуване на Opportunity до кратера, но ако това е друг вид пясък, марсоходът отново рискува да затъне. „Ние не знаем в момента какво е това и най-лесният начин да узнаем е

Да отидем дотам

и да проверим - ако е „магистрала“, то пътят до кратера е открит, а ако е непроходимо или рисковано, то тогава ще помислим накъде да поеме Opportunity“, резюмира решенията той пред Space.com.
Докато Opportunity се освобождаваше от дюната, на другия край на Марс вторият марсоход - Spirit („Дух“), работи усилено около кратера Гусев. Повече от година и половина след примарсяването си апаратът продължава движението си през верига от хълмове, наречени Колумбия. Spirit изследва серия от оголени участъци и „това ни помага да научим за минералогията и химичния състав на терена около хълмовете“, казва Лари Кръмплър от екипа на Spirit, който е специалист по вулканология и космически науки. „Подобни геологични изследвания са сложни и на Земята, представете си как се справяме с работа на друга планета“, резюмира Кръмплър работата по проекта.
Всъщност след еуфорията от приземяването на двата марсохода и първоначалните снимки в различните нюанси на червеното сега интересът към ежедневната работа на Opportunity и Spirit продължава да е висок само сред тесен кръг американски учени, които се вълнуват от пътувания в рамките на по-малко от километър и борба с пясъчни дюни, която продължава повече от месец. След като стана сигурно, че Хоровиц е бил прав и на Марс живот не е имало, следващата новина оттам вероятно ще си пробие път до медиите едва когато единият или двата марсохода излязат от строя. Като се има предвид работата на предшествениците „Викинг“, това може да се случи и след десетилетие. Дотогава публиката вероятно ще предпочита да гледа Star Wars и неговите идейни наследници.
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:38ч.

Имало ли е живот преди Слънчевата система?

Може би животът е навсякъде около нас, прескачайки от планета на планета или дори от звезда на звезда? - допускат от Universe Today.
Ако това е истина, как едноклетъчните бактерии пресичат необятните пространства от космически вакуум?
Отговорът е прост - лесно. Те използват скални късове като примитивни космически кораби.
Днес учените от Принстънския и Мичиганския университети предполагат, че микроорганизмите, от които се е развил животът на Земята, вече са били тук при формирането на Слънчевата система.
Те са били пренесени от космически скали, консервирали в замразено състояние своя товар от малки астронавти чак до формирането на планетите и възникването на подходящи условия за тяхното пробуждане и разпространение, направило възможна еволюцията от микроорганизмите до човека.
Изглежда началото е било далеч по-просто, отколкото може да се очаква.
Въпросите обаче остават:
• Дали първата жива клетка, състояща се от органични молекули, се е образувала тук, на Земята?
• А може би подобно на прашец, носен от пролетния вятър, космическите бури разпространяват живота от свят на свят, позволявайки му да пусне корени и разцъфне на подходящите за това места?
• Ако е така, как все пак той е възникнал първоначално?...
450 години пр.н.е. древногръцкият философ Анаксагор от Йония вярвал, че всяко живо същество е произлязло от точно определени семена на живота. Днес представата ни за тези семена е далеч по-сложна от тази на Анаксагор. Той не е могъл да проникне отвъд простото наблюдение на
пъпките на растението,
цветовете на дървото,
влечугото,
жужащото насекомо,
бягащото животно
или ходещия човек...
Нямало е как да отчете ролята на природни явления като:
звука,
вятъра,
дъгата,
земетресенията,
слънчевите и лунните затъмнения...
Мислейки изненадващо напредничаво за времето си, Анаксагор е можел само да се досеща за подробностите на идеята си...
Около 2300 години по-късно - през 30-те години на XIX век - шведският химик Якоб Берзелиус доказва, че в определени метеорити, паднали от небето, са открити въглеродни примеси. Самият Берзелиус обаче настоявал, че тези примеси са със земен произход. Въпреки това откритието му е принос към теориите на по-късни мислители, като тези на лекаря Х. Е. Ричтър и физика Лорд Келвин.
Терминът панспермияза първи път е използван от Херман фон Хелмхолц през 1879 г. Но значително по-късно, едва през 1908 г., друг шведски химик - нобеловият лауреат за 1903 г. Свантe Арениус - популяризирал концепцията за космическия произход на живота.
Може би е изненадващо, но тази теория е основана на хипотезата, че микроорганизмите представляват слънчеви клетки, съдържащи се в излъчването на Слънцето и другите звезди, а не във въглеродните примеси на каменните метеорити!
Теорията, че прости форми на живот пътуват в изхвърлени от други светове - изстреляни от повърхността на някоя далечна планета при сблъсъка й с голямо космическо тяло - скални отломъци, е в основата на т.нар. литопанспермия. Тази хипотеза има много предимства - прости форми на живот често се срещат дори в минерални хранилища на Земята, закътани в необитаеми местности.
Световете - като нашия собствен или като Марс - понякога се сблъскват с астероиди или комети, достатъчно големи, за да предизвикат изхвърляне в космоса на скални отломъци от съответната планета.
Съдържащите се в тези отломъци минерали могат да предпазят микроорганизмите от сътресенията и радиацията, свързани с образуваните от сблъсъка кратери, а също и от силната слънчева радиация по време на блуждаенето им из космоса.
Най-издръжливите форми на живот дори са в състояние да оцелеят в студен вакуум с температура, близка до абсолютната нула! Това е възможно, тъй като химичните процеси в тях могат да спрат, а биологичната им структура - да остане непокътната и подлежаща на съживяване и възпроизводство при благоприятни условия.
Всъщност няколко случая на такива изхвърлени в далечния космос и достигнали до Земята скални отломъка вече са потвърдени на базата на научен анализ. Каменните метеорити могат да съдържат някои доста замърсени примеси от органична материя (във въглеродните им пластове се срещат аминови и карболови киселини). Вкаменени останки от повърхността на Марс - въпреки че съдържат само неорганични вещества - са притежание на някои институции, сред които и НАСА.
Литопанспермията изглежда многообещаваща, макар че подобни концепции могат да обяснят начина, по който са достигнали до Земята само най-простите форми на живот, но не и първоначалния им произход.
В статия, озаглавена Литопанспермията при формирането на звездните клъстери, публикувана на 29 април, космологът Фред Ц. Адамс от Мичиганския университетски център по теоретична физика и Дейвид Спърджъл от департамента по астрофизични науки на Принстънския университет обсъждат вероятността за разпространението на живи микроорганизми сред ранните звездни клъстери.
Вероятността биологически вещества да са се прехвърляли от една звездна система в друга е много голяма - потвърждават те.
Според тях предходните изследвания са се основавали на хипотезата, че скалните отломъци, пренасящи живи микроорганизми и обикновено тежащи над 10 килограма, играят роля при разпространението на живота в изолирани планетарни системи. Оттук авторите им предполагали, че трансферът от една планетарна система в друга - както метеоритният, така и биологичният - е с изключително ниска интензивност.
Те обаче не са отчели, че с усложняването на средата интензивността на трансфера расте. Освен това, като се сравнят скоростта на образуването на планетите и средната продължителност на живота на звездите в съответния клъстер за период от 20-30 милиона години, може да се допусне, че съществува голяма вероятност отломки от формиращи се планети да преминат от една слънчева система в друга.
Накрая Адамс и Спърджъл заключават:
Младите звездни клъстери създават благоприятна среда за трансфер на скални отломъци от една слънчева система в друга.
При това ако в някоя от тях има подходящи условия за живот, в много други системи на клъстера биха могли да се разпространят скални отломъци с живи микроорганизми.
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:40ч.

Слънчевите изригвания предпазвали ранната Земя


Учените предполагат, че мощни рентгенови емисии, излъчвани от Слънцето, са помогнали за оцеляването на планетата ни - четем в Scientific American.
Данните от рентгеновата обсерватория на НАСА Chandra разкриват, че мощни рентгенови изригвания с температура до 100 милиона градуса по Келвин са упражнявали натиск върху диска, от който са се формирали планетите в Слънчевата система, предпазвайки Земята от разрушаване вследствие от прекомерното й приближаване към Слънцето!
В продължение на 13 дни астрономи от различни страни са използвали апаратурата на Chandra, за да наблюдават мъглявината Орион.
Разположена на 1 500 светлинни години от Земята, тази маглявина предоставя на учените възможност да изследват най-ранния стадий от съществуването на нашето собствено Слънце: 27 от наблюдаваните над 1 000 звезди са прототипи на младото Слънце. През периода на изследването, равен на 9-месечно наблюдение на младото слънце, астрономите са засекли 41 големи рентгенови експлозии, хиляди пъти надвишаващи тези, на които сме свидетели днес.
Разкритията им показват, че преди около 4,5 милиарда години нашето Слънце е изригвало средно по веднъж на седмица. Оттогава активността му значително е намаляла, като сега изригванията му са се разредили до 1 в годината.
Учените предполагат, че мощните изригвания на младото Слънце са играели важна роля за формирането на Слънчевата система. Теоретичните им изчисления разкриват, че турбулентността, предизвиквана от мощните рентгенови изригвания, е можела да разруши дисковете, от които са се формирали планетите.
Въпреки че тези изригвания може би са нанесли щети на дисковете, в последна сметка те вероятно са се оказали по-скоро полезни, отколкото вредни - допуска членът на екипа Ерик Фиджелсън от Penn State University.
Те може да са действали като "програма за предпазване на планетите" - обяснява той.
Това е така - продължава ученият, - тъй като без причиняваните от слънчевите изригвания разрушения "ядрото" на "напъпилата" планета би могло да "изгуби" ъгловия момент на взаимодействието си с газовата й обвивка, вследствие на което тя би паднала върху Слънцето.
Но под въздействието на натиска на предизвикваната от слънчевите изригвания турбулентност оцеляването на протопланетата става по-вероятно - заключава Фиджелсън.
Резултатите от изследването ще бъдат публикувани през октомври тази година в притурка на Astrophysical Journal, посветена на проекта на Chandra Орион.
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Re: ДОСИЕТАТА Щъ, такива, каквито ги изгубихме

Покажи връзката към това мнениеот LeVskar4e` » 17.06.2007г. в 09:40ч.

Енергиен дисбаланс променял климата

Глобалното затопляне е било анализирано от много гледни точки - припомнят от LiveScience. Ето още една: Учените са установили, че Земята поглъща от Слънцето повече енергия, отколкото може да отрази. Според тях този енергиен дисбаланс потвърждава прогнозата, че до края на века глобалният климат ще се затопли с около 1 градус по Фаренхайт (0,6 градуса по Целзий).
Изследването е базирано на сателитни данни и компютърни модели. То включва точното измерване на затоплянето на Световния океан през последното десетилетие.
Както може да се очаква, дисбалансът се дължал на замърсяването на въздуха, и по-специално - на повишеното количество на въглероден двуокис и други парникови газове, изпълняващи ролята на похлупак, който не позволява на част от слънчевата топлина да се върне обратно в космоса.
Казано на научен език, дисбалансът е 0,85 вата на квадратен метър. Това означава, че със сигурност планетата ни се затопля.
Учените са изчислили, че ако сегашният дисбаланс продължи 10 000 години, топенето на ледовете би довело до повишаване нивото на Световния океан до 6 десети от милята (1 километър). Анализът им е потвърдил спорната идея, че хората допринасят за глобалното затопляне чрез емисиите от
изгорели газове,
сажди
и други горивни отпадъци,
повишаващи концентрацията на парниковите газове.
Именно този енергиен дисбаланс е "димящото оръжие", което търсихме - потвърждава ръководителят на изследването Джеймс Хансен, директор на Института за космически изследвания на НАСА в Годард - част от Института за изследване на Земята към Колумбийския университет.
Той показва, че досегашните ни преценки за човешката дейност и естествените фактори, влияещи върху климата, са били правилни и че, взети заедно, те предизвикват глобално затопляне - отбелязва ученият.
Резултатите от изследването са публикувани в он-лайн версията на сп. Science.
Докато някои учени не са съгласни с идеята, че хората допринасят за глобалното затопляне, малцина се съмняват, че планетата наистина се затопля.
Друго изследване по-рано тази година е потвърдило, че 2004 е сред четирите най-топли години, а прогнозите за 2005 г. сочат, че тя ще е най-топлата.
Предходни компютърни модели показват, че глобалният климат ще продължи да се затопля поне още век или повече, независимо от това какви промени биха настъпили днес - дори ако изхвърлянето на парникови газове бъде напълно преустановено! Причината за това е обстоятелството, че част от неотразената топлина вече е погълната от океана, а поради т.нар. термална инерция промените са твърде бавни. Или, както Хансен и колегите му твърдят:
Бъдещото затопляне вече е в ход.
В резултат от предишни проучвания е установено, че до края на века нивото на Световния океан ще се повиши най-малко с 4 инча (10 сантиметра), поставяйки в значителен риск от наводнения крайбрежните райони по цялата планета.
Хансен и колегите му предупреждават, че ако замърсяването на въздуха не бъде овладяно преди политиците да решат как човешката дейност да стане по-безвредна за околната среда, термалната инерция ще кумулира все по-големи промени в климата за в бъдеще, при което ще става все по-трудно, дори невъзможно, те да бъдат избегнати.
Затоплянето на водата ускорява топенето на ледовете и оттук - скоростта на повишаване на равнището на Световния океан в рамките на настоящото столетие - обяснява Хансен.
Данните от сателитните алтиметри сочат, че от 1993 г. насам морското равнище се е повишило с 3,2 сантиметра (1,26 инча) +/- 0,4 сантиметра. Това е два пъти повече от повишаването на морското равнище за целия 100-годишен период, предхождащ времето на измерванията!
...а на седмия ден Господ си починал. Поседнал до Ирландия и пуснал едно *****, където днес е Англия....
Аватар
LeVskar4e`
 
Съобщения: 382
Регистриран: 1.12.2004г. в 15:15ч.
Град: Истината е някъде там...

Следваща

Назад към Общи дискусии

Активни потребители

Потребители разглеждащи този подфорум: 0 регистрирани и 6 госта